Космическо Време и История
Да поспрем за миг и да разясним точно този пункт: представата за безпределното Време, за безкрайния цикъл на сътворения и разрушения на Вселените и, в крайна сметка, на мита за вечното завръщане, възприет като „инструмент за познание“ и средство за освобождение. Погледнато в перспективата на Голямото Време, всяко съществуване изглежда нетрайно, стопяващо се, илюзорно. Разгледани на фона на големите космически ритми, тоест на всички mahâyuga, kalpa, manvantâra, не само човешкото съществуване и самата история — с безбройните й империи, династии, революции и контрареволюции — се оказват мимолетни и някак недействителни, но дори и Вселената сякаш става нереална, защото, както вече казахме, Вселените се раждат постоянно от неизброимите пори по тялото на Вишну и изчезват бързо като въздушен мехур, който се пука на повърхността на водата. Съществуването във Времето е онтологически несъществуване, недействителност. В този смисъл трябва да се схваща и твърдението на индийския идеализъм, и на първо място на Веданта, че светът е илюзорен, че е лишен от реалност; а той е лишен от реалност, понеже продължителността му е ограничена, понеже в перспективата на вечното завръщане, тя представлява непродължителност. Така например, дървената маса, която стои пред нас е недействителна, не защото не съществува в прекия смисъл на термина или е някаква илюзия, измама на сетивата ни; тъй като тя не е илюзия: точно в този момент тя наистина е пред нас — но тази маса е илюзорна, защото няма повече да съществува след десет хиляди или след сто хиляди години. Историческият свят, обществата и мъчително изградените цивилизации, благодарение на усилията на хиляди поколения, всичко това е илюзорно, тъй като на фона на космическите ритми, историческият свят трае само един миг. Извличайки логични заключения от урока на безкрайното Време и на Вечното Завръщане, последователите на Веда, на Буда, на йога, рси, садху и т.н., се отказват от света и търсят абсолютната Действителност; понеже единствено познанието на Абсолютното им помага да се отърсят от илюзията, да разкъсат булото на Майа.
Но отричането от света не е единственото заключение, което един индиец има правото да извлече от откриването на безкрайното циклично Време. Днес все по-добре започва да се разбира, че Индия е познавала не само отрицанието и пълния отказ от света. Изхождайки и в този случай от догмата за основната, присъща на Космоса недействителност, индийската духовна мисъл е разработила също път, който не води непременно към аскетизма и отказването от света. Такъв е например пътят, проповядван от Кришна в Bhagavad-Gîtâ37: phalatrsnavairâgya, тоест „отказване от плодовете на действията си“, от ползата, която човек може да извлече от действията си, но не и отказ от самото действие. Точно това е пътят, хвърлящ нова светлина върху продължението на разказания по-горе мит за Вишну и Индра.
Смазан от разкритията на Вишну, Индра се отказва от призванието си на бог-воин и се оттегля в планините, за да заживее там като пълен аскет. С други думи, той се готви да направи единственото според него логично заключение от прозрението си за цялата нереалност и суета на съществуващия свят. Така Индра се оказва в положението на принц Сидхарта, веднага след като той напуска двореца и съпругите си в Капилавасту и се отдава на мъчителните си самобичувания. Тук бихме могли да се запитаме дали един Цар на Боговете, един съпруг има правото да прави подобни заключения от разкритие, чийто характер е чисто метафизически и дали отричането от светския живот и аскетизмът му не подлагат на опасност равновесието на света? И наистина, не след дълго, в отчаянието си, че е била изоставена, жена му, царица Шачи, отива при Брахаспати, техен жрец-съветник и го моли да й помогне. Улавяйки я за ръка, Брахаспати я завежда при Индра и дълго му говори не само за достойнствата на съзерцателния живот, но и за значението на действеността, за живота, който добива смисъл и разкрива пълната си същност именно на този свят. По този начин Индра получава втори урок-откровение: той разбира, че всеки трябва да следва собствения си път и своето призвание, тоест да изпълни в крайна сметка дълга си. Но тъй като призванието и дългът му повеляват да продължи да си бъде Индра, той си възвръща самоличността и подновява героичните си подвизи, но вече без излишна гордост и глупаво самодоволство, защото е разбрал цялата суета на всяко „положение“, та било то и на един Цар на Боговете…
37
Виж например Bhagavad-Gîtâ, IV, 20; виж и книгата ни Techniques du Yoga (Париж, Gallimard, 1948 г.), стр. 141 и сл.