Индийска символика на унищожение на Времето
На санскритски, терминът kâla е използван както в смисъла на периоди от време, на безкрайни продължителности, така и на даден момент — какъвто впрочем е и случая с европейските езици (например „What time is now?“) B най-древните текстове се подчертава временния характер на всички вселени и на всички възможни съществувания: „Времето породи всичко, което е било и което ще бъде“ (Atharva Veda, XIX, 54, 3). В Упанишадите, Брахманът — Космическия Дух, Абсолютното Същество се схваща като трансцендентен, тоест излизащ извън пределите на опита, съзнанието и познанието на Времето, но заедно с това и като източник и основа на всичко, което се проявява във Времето: „Господар на това, което е било и което ще бъде, той е едновременно днес и утре“ (Kena Up. IV, 13). А когато се появява като космически бог пред Арджуна, Кришна заявява: „Аз съм Времето, което с напредването си унищожава света“ (Bhagavad-Gîtâ, XI, 32).
Както е известно, Упанишадите различават два вида Брахман, Всемирното Същество: „тленен и нетленен, смъртен и безсмъртен, неподвижен (sthita) и подвижен и т.н.“ (Brhadâranyaka-Upanisad, II, 3, 1). Което означава, че както Вселената в своите изявени и неизявени аспекти, както и Духът в обусловените си и необусловени начини на проявяване почиват върху Единственото, така и Брахманът съвместява всички противоположности и двуполюсността. Впрочем, като уточнява тази двуполюсност на Всемирното Същество на фона на Времето, Maitri Upanisad (VII, 11,8) различава „двете форми“ (dve rape) на Брахман (тоест аспектите на „двете естества“ (dvaitibhâva) на една-единствена същност (lad ekam) като „Време и Безвремие“ (kâlaç-câkalaç-ca). C други думи, Времето и Вечността са двата аспекта на все същия Принцип: при Брахман nunc fluens и nunc stans съвпадат. Maitri Upanisad допълва: „Това, което предшества Слънцето е Безвремие (akâla) и е неделимо (akala); но това, което започва със Слънцето е Времето, което има части (sakala) и неговата форма е Годината…“
Изразът „това, което предшества Слънцето“ би могъл да се разтълкува в космологически план като период, отнасящ се до епохата преди Сътворението, тъй като в интервалите между mahâyuga или kalpa през Големите Космически Нощи, понятия като продължителност, времетраене изобщо не съществуват — но той се използва най-вече в метафизически и сотериологически план, тоест изразът определя необикновеното положение на този, който получава озарението, който става jivanmukla, човек, „освободен в живота“ и, благодарение на този факт, изпреварва даже Времето, тоест не участва повече във времетраенето. В Chândogya-Upanisad (III, 11) действително се твърди, че за Мъдреца, за озарения човек, Слънцето е неподвижно. Но след като веднъж се е издигнало до зенита си, то (Слънцето) няма повече нито да изгрява, нито да залязва. Ще си стои само в Центъра (ekala eva madhyhe sthâlâ). Което се потвърждава и от следния стих: „Никога там (тоест в трансцеденталния свят на brahman) то не е залязвало, никога не е изгрявало…“ Не изгрява и не залязва; веднъж завинаги (sakrl) то е на небето за този, който познава учението на brahman.
В случая, разбира се, става дума за сетивен образ на трансцендентността: в зенита, тоест на върха на небесния свод, в „Центъра на Света“, там, където са възможни прекъсванията на нивата и връзката между трите космически зони, Слънцето (=Времето) остава неподвижно за „този, който знае“; по странен начин nunc fluens се превръща в nunc stans. Озарението, прозрението позволяват да се осъществи чудото на излаза от Времето. Във ведическите текстове и в Упанишадите невероятният миг на озарение е сравнен със светкавицата. Брахман се схваща отведнъж, като проблясък на светкавица (Kena Up., IV, 4, 4). „В светкавицата е Истината“ (Kausitaki Up., IV, 2. Известно е, че същият образ: светкавица-духовно озарение се среща в гръцката метафизика и в християнската мистика).