Да се поспрем за малко на този митически образ: зенита, който е едновременно Върхът на Света и същинският „Център“, безкрайно малката точка, през която минава Космическата Ос (Axis Mundi). В предишната глава изтъкнахме значението на тази символика за древната мисъл. Един „Център“ представлява идеална точка, принадлежаща не на светското, геометрическото, а на свещеното пространство, в което може да се осъществи връзката с Небето или Ада; с други думи, един „център“ е идеалното място за прекъсване на нивата, точката, при която осезаемият свят може да бъде трансцендентиран, да стане недостъпен за сетивата. Но след като се трансцендентира Вселената, тоест сътворения свят, значи се трансцендентира и времето, продължителността и се постига стазиса, вечното безвременно настояще.
Взаимообвързаността между акта на трансцендентиране на пространството и този на трансцендентиране на потока на времето е много добре изяснена в един мит, свързан с рождеството на Буда. В Majjhima-Nikâya (III, стр. 123) се разказва, че „веднага след раждането си, Бодхисатва стъпил направо на земята и, като се обърнал на север, направил седем крачки под прикритието на бял слънчобран. Огледал целия район около себе си и рекъл с бичия си глас: «Аз съм най-високия на света, аз съм най-добрия на света, аз съм най-стария на света; това е последното ми раждане; отсега нататък за мен няма да има ново съществуване.»“ Този митичен елемент от рождеството на Буда е подхванат отново, с известни изменения, в по-късната литература на Никайа-Агама, на Винайа и в биографиите на Буда.40 Sapta padâni, седемте крачки, с които Буда стига до върха на света са били изобразени дори в будисткото изкуство и иконография. Символиката на „Седемте Крачки“ е доста прозрачна.41 Изразът „аз съм най-високия на света“ (aggo’ham asmi lokassa) означава космическата трансцендентност на Буда. Действително, той е достигнал „върха на света“ (lokkagge), преминавайки през седемте космически етажа, които отговарят, както е известно, на седемте планетарни небета. Но с това свое действие той преминава също и през времето, тъй като в индийската космогония точката, от която е започнало сътворението е върха, а следователно и „най-старото“ място. Ето защо Буда се провиква: „Аз съм най-стария на Света“ (jettho’ham asmi lokassa). Понеже, като достига до космическия връх, Буда става съвременник на началото на света. По магически начин той е премахнал времето и сътворението и се е озовал във временен миг, предшестващ космогонията. Невъзвратимостта на космическото време, ужасен закон за всички живеещи в илюзорния свят, не важи за Буда. За него времето е обратимо и дори може да бъде опознато чрез изпреварването му: тъй като Буда знае всичко не само за миналото, но и за бъдещето. За нас е важно да отбележим, че Буда е способен както да премахне, да унищожи времето, така и да премине през него в обратна посока (patiloman, skr, pratiloman, „срещу косъма“), а това ще бъде валидно и за будистките монаси и за йогите, които преди да постигнат Нирвана или своята samâdhi, пристъпват към „връщане назад“, което им позволява да опознаят предишните си съществувания.
„Счупеното яйце“
Освен този образ на трансцендентно прекосяване на пространството и времето чрез преминаване през седемте космически нива, което изхвърля Буда в „Центъра“ на света и същевременно го реинтегрира в безвременния момент, предшестващ сътворението, съществува и друг образ, който особено сполучливо обединява символиката на пространството с тази на времето. В едно свое забележително изложение, Пол Мюс привлече вниманието на читателите и специалистите върху следния текст от Suttavi-bhanga42: „Когато една кокошка е снесла яйца, казва Буда, били те осем, десет или дванайсет, и после е легнала върху тях, за да ги топли и ги е мътила достатъчно, когато значи едно от пиленцата, първото, с върха на нокътя или с човката си счупи черупката и излезе щастливо от яйцето, как ще се нарече това пиле — старшото или младшото? — Ще се нарече старшото, дълбоко уважаеми Гаутама, защото то е най-възрастното измежду тях. — Измежду съществата, които живеят в невежество и са като затворени и затворници в едно яйце, аз пръв счупих черупката на незнанието, о брахмане, и единствен на света получих блаженото, всемирното достойнство да бъда Буда. Ето така, о, брахмане, аз станах и съм старшия, най-благородния сред съществата.“
Това е, както се изразява Пол Мюс, „образност на лъжлива скромност“. За да бъде схваната тя добре, трябва да си припомним, че посвещението в брахман е било смятано за повторно раждане. Най-често използваното име, с което назовавали посветените било dvija: „дважди роден, twice-born“. Впрочем, птиците, змиите и прочее също били наричани така, понеже са родени от яйце. Снасянето му било отъждествявано с „първото раждане“, тоест естественото раждане на човека. Излюпването пък отговаряло на свръхестественото раждане при посвещението. Между другото, брахманските правила не пропускат да утвърдят „принципа за социалното върховенство на посветения, неговото старшинство по отношение на непосветения, каквито и да са родствените им отношения или възрастова разлика“43.
40
В дълга пояснителна бележка към превода си на Mahâprajnâpâra-mitaçastra от Нагарджуна, Етиен Ламот (M. Etienne Lamotte) е събрал и групирал най-значимите текстове; виж Le Traité de la Grande Vertu de Sagesse de Nâgârjuna (Трактат за Великата Добродетел на Мъдростта на Нагарджуна), том I (Лувен, 1944 г), стр. 6 и сл.
41
Виж Mircea Eliade, Les Sept Pas du Bouddha (Pro Regno pro Sanctuario, Hommage Van der Leeuw, Nijkerk, 1950 г., стр. 169–175).
42
Suttavibhanga, Pârâjika I, I, 4; Вж. H. Oldenberg, Le Bouddha (превод A. Faucher), стр. 564-365; Paul Mus, La Notion de temps réversible dans la mythologie bouddhique (Понятието за възвратимо време s будист-ката митология) (откъс от Годишника на Ecole pratique des Hautes Etudes, секция „Религиозни науки“, 1938–1939 г. Мелун, 1939 г.), стр. 13