Грубият език на Фройд и на най-правоверните му ученици често е дразнел благоприличие мислещите читатели. Но тази езикова грубост е всъщност плод на недоразумение: дразнеща е не сексуалността като такава, а идеологията, изградена от Фройд върху „чистата сексуалност“. Заслепен от мисията си — тъй като се смяташе за Великия будител, а всъщност бе само Последния позитивист — Фройд не можеше да си даде сметка, че сексуалността никога не е била „чиста“, че винаги и навсякъде тя е имала поливалентна функция, чиято първа и може би върховна валенция е била космологическата функция, че няма нищо унизяващо в това дадено физическо състояние да се изрази със сексуални термини, понеже, с изключение на модерния свят, сексуалността винаги и навсякъде е била една йерофания,4 а половият акт — цялостно действие (а значи също и средство за познание).
Привличането, което малкото момче изпитва към майка си и произтичащият от това извод, както и Едиповият комплекс са „шокиращи“ само дотолкова, доколкото са предадени такива, каквито са, вместо да бъдат представени, както трябва да се постъпва, като Образи. Защото единствено верен е Образът на Майката, а не на тази или онази майка, hic et nunc, както Фройд даваше да се подразбира. Образът на Майката разкрива — единствено той може да разкрие — действителността си и в същото време своите космологически, антропологически и психологически функции.5 Да се „превеждат“ Образите с конкретни термини е напълно безсмислено: Образите наистина включват всичко загатнато от Фройд за „конкретното“, обаче реалното, което те се опитват да обозначат, не се изчерпва с подобни позовавания на „конкретното“. Безпредметно е да се поставя и въпроса за „Произхода“ на Образите: това би означавало все едно някой да тръгне да оспорва математическата „истина“ под предлог, че „историческото откритие“ на геометрията се дължи на предприетите от египтяните работи за канализацията на делтата на Нил.
От философска гледна точка, всички повдигнати въпроси, отнасящи се до „произхода“ и до „истинския превод“ на Образите са лишени от смисъл и съдържание. Достатъчно е да напомним, че майчиното привличане, изтълкувано в непосредствен и „конкретен“ план — като например желанието да притежаваш собствената си майка — не означава нищо повече от това, което всъщност означава; и обратното, ако се приеме, че става въпрос за Образа на Майката, това желание вече изразява много неща едновременно, понеже въплътява стремежа да се възстанови блаженството на още „неоформената“ жива Материя с всичките й възможни разделения — космологическо, антропологическо и т.н., привличането, което „Материята“ упражнява над „Духа“, носталгията по първичното единство, както и произтичащото от тях желание да се премахнат противоположностите, полярностите и т.н. Впрочем, както вече казахме и както ще покажат следващите страници, по своята структура Образите са мултивалентни. Ако умът използва Образите, за да схване крайната реалност на нещата, то е защото тази реалност се проявява по противоречив начин и следователно не би могла да бъде изразена с понятия. (Познати са отчаяните опити на различните както източни, така и западни теологии и метафизики да изразят с понятия и представи coincidentia oppositorum, лесен и широко използван начин на съществуване, предаден с Образи и символи.) Следователно, единствено верен е Образът като такъв, като сноп от значения, а не само едно от значенията му или само едно от многобройните му обозначения. Да се предава определен Образ чрез конкретна терминология, като се свежда до някое от обозначенията му би било по-лошо, отколкото той да се осакатява, да се унищожава, да се отхвърля като средство за познание.
Знаем, че в дадени случаи психиката е тази, която определя едно-единствено значение на Образа — „конкретното“, но това обстоятелство е вече достатъчно доказателство за психическо неравновесие. Несъмнено съществуват случаи, когато Образът на Майката въплътява желанието за кръвосмешение със собствената майка; но психолозите единодушно възприемат подобно плътско тълкуване на един символ като белег за душевна криза. Самата диалектика на Образа прави лъжливо, заблуждаващо всяко негово свеждане до един-единствен признак. Историята на религиите изобилства с едностранчиви, а оттам и измамни тълкования на символите. Не би се намерил нито един голям религиозен символ, чиято история да не е трагична поредица от неизброими „сгромолясвания“. Не съществува и чудовищна ерес, адска оргия, религиозна жестокост, лудост, магическо-религиозна абсурдност или глупост, която да не е „оправдана“ в същината на своя принцип чрез невярно — защото е частично, непълно — тълкуване на величествена символика.6
5
Най-голямата заслуга на К. Г. Юнг се състои в това, че надмина фройдистката психоанализа, изхождайки от самата психология и че по този начин възстанови духовното значение на Образа.
6
Виж нашия Traité d’Histoire des Religions (Трактат по история на религиите) изд. „ЛИК“, 1995, с.247 и сл.