Видяхме, че мотивите, свързани с примките, възлите и въжетата при индоевропейците се разпределят между няколко ясно отличими една от друга съвкупности: между някои богове, герои или демони, някои ритуали, някои обичаи. Същият проблем стои съвсем различно в семитския свят: там магическите връзки от всякакъв род са съставна част от почти всеобщия божествен (и демонски) престиж. Има богове-върховни владетели като Енлил и жена му Нинхурсаг (=Нинлил) или пък лунни богове като Ензу (=Син), който улавя в мрежите си клетвонарушителите.110 Но и Шамаш, слънчевия бог, е въоръжен с примки и въжета, и него също го молят да освободи този, когото е вързал; богинята Нисаба овързва демоните на болестите, а пък те, от своя страна, имат примки и по-специално демоните на болестите (демонът на чумата се призовава с думите: „улови в мрежата си, завържи и унищожи вавилонците!“111 на Бел (=Енлил) се казва: „Отче Бел, ти хвърляш примките и всяка примка е враждебна“112 Тамуз е наречен „Господар на примките“ (Scheftelowitz, цит. произв., стр. 4), но в мита, самият той е „вързан“ и моли да бъде спасен от примките.113 От Мардук се иска да освободи от веригите и от примките, понеже и той е владетел-връзвач. Подобно на Индра, и той използва примката и въжетата като бог-борец, по „геройски“ начин. В Enuma Elish, поемата за Сътворението, са описани два вида „връзване“, които напомнят ведическия диптих Варуна-Индра. Еа, богът на Водите и на мъдростта, не се бори „геройски“ с първичните чудовища Апсу и Мумму: той ги „връзва“ с магически призовавания и после ги убива (Enuma Elish, I, 60–74). След като получава от събранието на боговете прерогативите на абсолютната власт (принадлежаща дотогава на небесния бог Ану, IV. 4 и 7) и след като се сдобива със скиптъра и трона (IV, 29), Мардук се захваща да пребори морското чудовище Тиамат и този път присъстваме на една истински „героична“ битка; но главното оръжие на Мардук си остава „мрежата“, „дар от баща му Ану“.114 Мардук „връзва“ Тиамат (IV, 95), „овърза го с вериги“, и му изтръгва живота (IV, 104). Сетне той оковава всички богове и демони, които са помагали на Тиамат и, както е казано в поемата, „те бяха хвърлени в мрежите, останаха в кошовете (за ловене на риба), бяха поставени в кухини (пещери)“ (IV, 111–114, 117, 120). Мардук става пълновластен господар чрез героичната си борба, но си запазва и прерогативите на магическото върховенство. Ако се държи сметка и за магическото свойство на въжетата, на възлите и на примките в магьосничеството и народната медицина (виж по-нататък), общото впечатление, което се получава от това така бързо изследване на месопотамския район е на едно почти пълно объркване. Изглежда „връзването“ е някакъв магическо-религиозен престиж, който всички религиозни „форми“ в еднаква степен търсят да си присвоят. Полезно би било, ако някой специалист в областта на месопотамските религии подхване отново този проблем, за да се определи дали е възможно да се възстанови една „история“ при съществуващата неяснота и обърканост.
110
L. W. King, History of Sumer and Akkad (Лондон, 1910 г.), стр. 128 и сл.; G. Furlani, La religione babilonese-assira, I (Болоня, 1928 г.), стр. 159; Е. Dhorme, Les Religions de Babylonie et d’Assyrie (Поредица „Mana“’, II, Париж, 1945 г.), стр. 28, 49; Е. Douglas Van Buren, Symbols of the Gods in mesopotamian Art (Рим, 1945 г., Analecta Orientalia, 23), стр. 11–12.
113
M. Witzel, Tammuz-Liturgien und Verwandtes (Рим, 1937 г., Analecta Orientalia, 10), стр. 140; Geo Widengren, Tesopotamian elements in Manichaeism (Упсала, 1946 г.), стр. 80
114
Ibid., IV, 49. На дъсчица I, 83 е записано, че Мардук е син на Еа, но какъвто и да е смисълът на това синовно родство, то представлява същността на магическото господство. Сведенията сме черпили от френския превод на R. Labat, Le Poème babylonien de la Création (Париж, 1935 г.)