Каквито и да са тези общи гледища, много е вероятно магическо-религиозният комплекс на „връзването“ наистина да отговаря на един-единствен или на цяло съзвездие от първообрази (ние вече посочихме някои от тях: изтъкаването на Космоса, нишката на човешката съдба, лабиринта, веригата на съществуването и т.н.). Двойствеността и разнородността на мотивите на „връзването“ и на възлите, а също и на „освобождаването от връзките“ потвърждават колко многобройни и различни са плоскостите, върху които са се „осъществили“ тези първообрази. Това естествено не означава, че във вътрешността на тази огромна маса от факти, отнасящи се до разглежданите магическо-религиозни комплекси, не могат да бъдат отличени някои исторически свързани групи и че никой няма право да ги възприема като зависещи едни от други или като произлизащи от общ източник. Точно това сториха Гюнтерт, Дюмезил и Клос за индоевропейската област, макар и от различни гледни точки. Бихме се поколебали да се съгласим с Клос, когато този учен, верен на принципите на Виенската историко-културна школа,137 се мъчи да обясни даден американски или меланезийски ритуал или мит за „връзване“ като исторически зависим от източника, дал живот и на индоевропейските форми. По-правдоподобна е хипотезата му за кавказкия произход (стр. 643) на индоевропейския ритуален комплекс на „връзването“: урало-алтайците и тюрко-татарите не познават нито ритуалите, нито митовете за „връзването“, което сочи, че произходът на този комплекс трябва да бъде търсен в страните на Юг. Действително, най-близките паралели до грузинския ритуал с веригите на „Георгий Белия“ (виж по-горе) се откриват в Индия: от една страна, желязната халка, която магьосникът (Панда) на гондите138 носи на врата си през деветте дни докато трае празникът на Кали-Дурга (празник, наричан от гондите zvârâ, дума, производна от индийската javârâ, „овес“, което доказва земеделския й произход); от друга страна, железните халки около шиите на един женски идол и на „Прото-Шива“, открити в Мохенджо-Даро.139 Разбира се, би било неблагоразумно да се смята, изхождайки от протоисторическата култура на Инд, че някои думи са пряко образувани от ритуала, извършван и понастоящем от гондите; установената от В. Коперс близост между тези факти обаче не е лишена от интерес за нас.140
И все пак още не е изяснено защо така често се срещат мотиви на „връзването“, на „възлите“ и т.н. в древните пластове на месопотамските религии. Тази честота не е ли страничен вариант, който за разлика от случилото се при индоевропейците, не е успял да влезе в състава на теологическа и ритуална система и да се наложи в целия религиозен живот, вариант, който иначе би се умножил до безкрая, би се превърнал както в божествен, така и в сатанински престиж и би бил присвоен от всяко божество и използван от всеки магьосник? Това, което засега е несъмнено е, че само при индоевропейците комплексът на „връзването“ се оказва органически включен в самата структура на ужасната божествена или човешка върховна власт и че само при индоевропейците — както показаха изследванията на Ж. Дюмезил — съществува една свързана система, приложима във всички области — ритуална, митологическа, теологическа и т.н. Ние обаче се опитахме да докажем в предишните страници, че даже при индоевропейците тази система, съсредоточена върху схващането за Страшния Владетел, не е изчерпала творческата мощ на магическо-религиозните форми и на символиките, отнасящи се до „връзването“; постарахме се даже да намерим обяснение на този факт в магически и митологически план, а също и в областта на религията. Според нас, той се дължи или на самото положение на човека в света (спонтанен „произход“), или на повече или по-малко раболепна имитация на вече съществуващи форми (исторически „генезис“). Независимо от обяснението, което читателят би предпочел, сложността и комплексността на индоевропейското схващане за бога-Страшен Владетел са от сега нататък безспорни. В него хората започват да провиждат праисторията си, подготвени са да различат евентуалните заемки от чуждоземни религиозни традиции. Неуместно би било може би да определяме това схващане като изключително магическо, въпреки че структурата му често ни подтиква да го окачествяваме като такова; от една страна изтъкнахме космологическите и метафизически качества на „връзването“ на Варуна и Вритра в самата Индия; от друга страна, религиозните преживявания, предизвикани у евреите от същия този комплекс, доказват, че един много чист и дълбоко религиозен живот може да намери храна дори в „примките“ на Бог, привидно страшен и „връзвач“.
137
Историко-културната школа на W. Schmidt и W. Koopers е направила досега големи услуги на историята на религиите, но тезите, поддържани от нейните представители са толкова крайни и водят до такава „историцизация“ на човека, че на практика унищожават всякаква духовна спонтанност. Ако е вярно, че човекът може да бъде схващан само като историческо същество, то не по-малко вярно е и обстоятелството, че водени от своята природа, хората се противопоставят на историята и дори се мъчат да я унищожат и, използвайки всички възможни средства, се стремят да намерят отново „рая“ на безвремието, където положението им да бъде не толкова „историческо“, колкото „антропологическо“ (виж: книгата ни Le Mythe de l’Éternel Retour).
138
Виж W. Koppers, Zentralindische Fruchtbarkeitsriten und ihre Beziehungen zur Induskultur (в Geographica Helvetica, I, 1946, Heft 2, cmp. 165–177), стр. 168 и сл.
139
Виж J. Marshall, Mohenjo-Daro and the Indus Civilization (Лондон, 1931 г), том I, клише XII, 8. 17.
140
Колкото до въпроса за ритуалната функция на възлите в егейските религии (Arthur Evans, The palace of Minos, I, стр. 430 и сл.), той все още не е намерил своето решение: отричана от M. P. Nilson, който я свежда до чисто декоративна по значение (Minoan-Mycenaean Religion, Лунд, 1927 г., стр. 137, 349 и сл.), тази ритуална функция бе наскоро потвърдена от Axel W. Persson, The Religion of Greece in prehistoric times (Бъркли и Лос Анжелис, 1942 г.), стр. 38 и стр. 68. Виж също Charles Picard, Les Religions préhélléniques. Crète et Mycènes (Париж, 1948 г.), стр. 194–195.