Някои от първите теолози на Църквата са оценили цялата изгода от съответствието между първичните образи, предложени от християнството, и Образите, които са общо богатство на цялото човечество. Една от най-важните им грижи е била постоянно да подчертават пред невярващите съответствието между големите символи, убедителни и непосредствено въздействащи върху психиката на човека, и догмите на новата религия. На тези, които отричат възкресението на мъртвите, св. Теофил Антиохски припомня знаците τεχμηρια, които Бог поставя и ги прави достъпни за всички чрез значимите явления на природата: начало и край на сезоните, дните и нощите. Той стига дотам, че дори казва: „Нима няма възкресение за семената и плодовете?“ За римския св. Климент, „денят и нощта ни показват възкресението: нощта си ляга, денят става; денят си отива, идва нощта“ (Бернаер, цит. произв., стр. 275). За християнските апологети Образите са били наситени със знаци и послания; те показвали свещеното чрез космическите ритми. Донесеното от вярата откровение не премахвало „първичните“ значения на Образите, то просто им придавало нова стойност. За вярващия това ново значение несъмнено затъмнявало останалите: единствено то придавало стойност на Образа, преобразявало го в откровение. Вече било важно само възкресението на Христос, а не „знаците“, които можели да се прочетат в природата; в повечето случаи човек разбирал тези „знаци“ едва след като е открил, в дъното на душата си, вярата. Но тайнството на вярата интересува християнския опит, теологията и религиозната психология и надхвърля замисъла на нашето проучване; в избраната от нас перспектива е важно да осъзнаем само едно нещо, а именно, че всяка нова стойностна оценка винаги е била обусловена от самата структура на Образа, така че може спокойно да се каже за даден Образ, че той очаква завършека на своя смисъл.
Анализирайки свързаните с кръщението Образи, преподобният Бернаер признава съществуването на „връзка между догматичните изображения, символите на християнската религия и древните архетипове, възродени от естествените символи. Как иначе кандидатите за кръщение биха могли да разберат предложените им символични образи, ако те не отговарят на макар и неясните им представи и очаквания?“ (цит. произв., стр. 276) Авторът не се учудва, че „много католици са намерили пътя на вярата чрез подобни познания и опит“ (пак там). Разбира се, продължава преподобният Бернаер, познанието на архетиповете не си присвоява практическия опит на вярата: „Мненията на хората могат да съвпадат по отношение на общото признаване на връзката на религиозните символи с психиката и все пак да се делят на вярващи и невярващи. Което означава, че вярата е и нещо друго освен това признаване… Следователно, вярата предизвиква разделение в света на архетиповете. Изображенията на змията, дракона, мрака, Сатаната вече означават това, от което човек се отрича. Като единствени изображения, способни да направят спасението всеобщо достояние са признати само тези, които са предложени като такива от историческата общност“ (пак там, стр. 277).
Архетипове и християнска символика
И все пак, както и преподобният Бернаер го признава, дори ако образите и символиката на християнската свещеност не препращат вярващия „най-напред към митовете и иманентните архетипове, а към намесата на божествената Сила в историята, този нов смисъл не бива да не признава постоянството на древния си предшественик. Като възобнови големите образи и символи на природно религиозния човек, християнството възстанови и тяхната виртуалност и силно влияние върху дълбоката душевност. Макар че митичното и първообразно измерение е вече подчинено на друго, то си остава все така реално. Християнинът може да бъде човек, който се е отказал да търси духовното си спасение в митовете и иманентните архетипове, но въпреки това той не е отхвърлил всичко, което означават и правят митовете и символите за човешката душевност, за микрокосмоса… Възобновяването от Христос и от Църквата на такива големи образи като слънцето, луната, дървото, водата, морето и пр. придобива всъщност смисъла на евангелизация на силите, които те излъчват и представляват. Въплъщението не бива да се свежда единствено до телесната му проява. Бог е проникнал чак в колективното несъзнателно, за да го спаси и овладее. Как тогава това спасение би достигнало до нашето несъзнателно, ако не говори на езика му, ако не се вмести в категориите му?“ (Beirnaert, стр. 284–285).