Държим да поблагодарим тук отново на нашия учител и приятел Жорж Дюмезил, професор в „Колеж дьо Франс“, който беше така отзивчив да прочете и коригира първата редакция на третата глава, както и да изразим чувствата си на дълбока признателност към скъпия ни приятел д-р Жан Гуйар за любезността му да внесе необходимите корекции в останалата част от ръкописа ни.
Париж, май 1952 г.
ГЛАВА I
СИМВОЛИКА НА „ЦЕНТЪРА“
Психология и история на религиите
Много несведущи завиждат на призванието на историка на религиите. Има ли по-благородно и обогатяващо занимание от това да общуваш с големите мистики на всички религии, да живееш сред символите и тайнствата, да четеш и да разбираш митовете на всички нации? Невежите си представят, че един историк на религиите плува като в свои води в тази материя, без значение дали става дума за гръцките или египетски митове, за автентичното послание на Буда или за таоистките тайнства, или дори за тайните ритуали на посвещение при древните общества. Навярно профаните имат известно основание да си представят историка на религиите като човек, силно увлечен от големите и истински проблеми, зает да разгадава най-величествените символи и най-сложните митове, както и най-възвишените сред огромната маса от факти, с които разполага. Нещата обаче стоят съвсем другояче. Всъщност мнозина от историците на религиите са толкова погълнати от собствената си специалност, че не знаят много повече за гръцките или египетски митове, за посланието на Буда, за таоистките или шамански техники от обикновения любител, който е съумял да си подбере интересуващите го четива. Повечето специалисти познават задълбочено само една нищожна част от огромната област, каквато е историята на религиите. За съжаление, даже този толкова скромен сектор най-често е разработван повърхностно, като се стига само до разчитане, издаване и превод на текстове, до посветени на хронологията и изучаването на влиянията есета, до историческа монография или опис на писмените и други паметници и т.н. Затворен в ограничения си по принуда предмет, историкът на религиите често има чувството, че е пожертвал онази красива духовна кариера, за която е мечтал на младини, заради професионалния дълг и честното си отношение към науката.
Прекомерната научна почтеност в тази насока обаче води неминуемо до отчуждаването на широката културна общественост от историците на религиите. Със съвсем малки изключения, трудовете им се четат от ограничен кръг техни колеги и възпитаници, но не и от широката публика, било защото съдържат прекалено много технически подробности, било защото са отегчителни; в крайна сметка, те не представляват никакъв духовен интерес. Като чуват непрекъснато да им се повтаря, както направи например сър Джеймс Фрейзър на двайсетина хиляди страници, че всичко, което е мислел, желаел или си е въобразявал човекът от древните общества, че всички негови митове и ритуали, богове и религиозни изживявания са само чудовищен куп от глупости, жестокости и суеверия, за щастие преодолени от прогреса на човешкия разум, та като слушат постоянно все едно и също нещо, обикновените читатели се оставят накрая да бъдат убедени в тези твърдения и престават да се интересуват от обективното изучаване на историята на религиите. Поне част от тях обаче се опитва да задоволи законното си любопитство, като чете много лоши книги за тайните на Пирамидите, за чудесата на йогизма, за „големите разкрития“ или за Атлантида — накратко, интересува се от отвратителната литература на дилетантите, на неоспиритуалистите или на псевдоокултистите.
В известна степен ние, историците на религиите, сме отговорни за това положение на нещата. Ние пожелахме да представим на всяка цена една обективна история на религиите, без да си даваме винаги сметка, че онова, което назовавахме обективност отговаряше на начините на мислене на нашето време. В продължение на близо век се мъчехме да направим историята на религиите самостоятелна дисциплина, но не успяхме да го сторим; както е известно, тя продължава да бъде смесвана с антропологията, етнологията, социологията, религиозната психология и даже с ориенталистиката. В своя стремеж непременно да завоюва престижа на истинска „наука“, и историята на религиите преживя всички кризи, през които мина съвременният научен дух: историците на религиите последователно бяха позитивисти, емпирици, рационалисти или привърженици на историцизма, а някои от тях продължават да си бъдат такива. Още повече, че никоя от „модите“, които една след друга властваха над историята на религиите, никое от общите и систематични обяснения на религиозното явление, не са били дело на някой историк на религиите; всички те произхождат от изградени от видни лингвисти, антрополози, социолози или етнолози хипотези, които на свой ред стават всеприети, включително и от историците на религиите.