— Мислиш, че има нещо ужасно ценно, свързано с тази книга, за което ние не знаем?
— Възможно е.
— Чудесно! Направо като от книжките в поредицата „Приятел на момчетата“. Какво да му кажа, чичо?
— Е, на твое място не бих драматизирал нещата … Просто можеш да кажеш, че си обсъдил въпроса и тъй като си се привързал към книгата, решил си да не я продаваш. То се знае, ще му благодариш за предложението.
— А-а не би ли го казал вместо мен, чичо?
— Мисля, че ще излезе по-добре, ако сам му отговориш.
— Май си е така. Дали ще се разсърди много?
— Възможно е — каза лорд Питър, — но няма да го покаже. Е, готов ли си?
И така консултативният комитет се завърна в библиотеката. Мистър Поуп благоразумно се беше оттеглил от килимчето пред камината и разглеждаше книгите в един от по-отдалечените шкафове.
— Много ви благодаря за предложението, мистър Поуп — запъти се към него с твърда крачка виконтът, — но аз размислих и тъй като … се привързах към книгата, реших да не я продавам.
— Съжалявам — намеси се и лорд Питър, — но племенникът ми е непреклонен. Не, не е до цената — иска си книгата. Бих желал да ви услужа, но не зависи от мен. Да ви предложа още едно питие на тръгване? Наистина ли отказвате? Позвъни, Гъркинс. Камердинерът ми ще ви изпрати до асансьора. Приятна вечер.
След като посетителят си отиде, лорд Питър се върна в библиотеката и вдигна грижливо книгата от пода.
— Направо сме идиоти, Гъркинс, че го оставихме сам с Космографията дори и за момент. Слава богу, няма поразии.
— Мислиш ли, че е открил нещо, докато бяхме оттатък? — ахна Гъркинс и очите му щяха да изскочат.
— Сигурен съм, че не.
— Защо?
— На вратата ми предложи петдесет лири. Издаде се. Хм. Бънтър!
— Да, милорд!
— Поставете тази книга в сейфа и ми донесете обратно ключовете. И най-добре включете алармената инсталация, като заключвате апартамента довечера.
— О-хо! — възкликна виконт Сент Джордж.
На третата сутрин след посещението на мистър Уилбърфорс Поуп виконтът се справяше с много закъснялата си закуска в апартамента на чичо Питър след най-славната, най-удовлетворяващата нощ в живота на едно момче. От вълнение направо не можеше да хапне от бъбречетата и шунката, поднесени му от Бънтър, чиито безупречни маниери ни най-малко не бяха пострадали от бързо растящия оток и синина на едното око.
Към два часа Гъркинс, споходен от нездрав сън след обилна трапеза сред възрастни и посещение на театрална постановка преди това, долови прокрадващ се звук някъде откъм пожарната стълба. Той се измъкна от леглото, много тихо се промъкна в стаята на лорд Питър и го разбуди. Каза му: „Чичо Питър, сигурен съм, че по пожарната стълба се качват крадци.“ И чичо му Питър, вместо да отвърне: „Глупости, Гъркинс, марш обратно в леглото!“, се надигна, ослуша се и рече: „Боже мой, Гъркинс, прав си!“ и го изпрати да повика Бънтър. А когато се върна, Гъркинс, който винаги беше възприемал чичо си като много порядъчен човек, с очите си го видя да изважда от чекмеджето с носни кърпи един автоматичен пистолет, факт, който не подлежеше на съмнение.
Това беше мигът, в който лорд Питър премина триумфално от положението на Доста Свестен Чичо в Славния Чичо. Той каза:
— Виж какво, Гъркинс, не знаем колцина ще са тези кучи синове, затова трябва да си нащрек и да изпълняваш всичко, което кажа, точно като по команда — дори ако се наложи да кажа: „Изчезвай!“ Обещаваш ли?
Гъркинс обеща с разтуптяно сърце, те се притаиха и зачакаха в тъмнината, докато се чу изведнъж острият звук на малък електрически звънец и над леглото на лорд Питър светна зелена лампичка.
— Прозорецът на библиотеката — каза негова светлост, врътна едно копче и веднага изключи звънеца. — Ако са го чули, може и да размислят. Ще им дам няколко минути.
Изчакаха пет минути и чак тогава много тихо запристъпваха по коридора.
— Заобиколете през трапезарията, Бънтър — каза негова светлост. — Могат да избягат оттам.
Той отключи с безкрайна предпазливост, отвори вратата на библиотеката и Гъркинс забеляза колко безшумно превъртя ключа.
Кръг светлина от електрическо фенерче се плъзгаше бавно по рафтовете с книги. Крадците явно не бяха усетили контранападението. В действителност те, изглежда, си имаха достатъчно свои тревоги, които напълно ангажираха вниманието им. Щом очите му посвикнаха с мъждивата светлина, Гъркинс различи един човек, застанал изправен с фенерче в ръка, и друг, който сваляше и разглеждаше книгите. Да наблюдаваш как ръцете му, сякаш сами за себе си, се придвижват по лавиците в отрязъка светлина, това имаше направо хипнотично въздействие.