Мъжете гневно роптаеха. Явно работата беше излязла по-дебела, отколкото се бяха пазарили. Обичаят на по-старите автори да изписват заглавието със съкращения или изобщо да не го изписват върху гръбчето на своите томове безкрайно затрудняваше нещата. От време на време мъжът с фенерчето протягаше ръка към светлината. Той държеше лист хартия, който те нетърпеливо сравняваха с титулната страница на книгата. След това съответният том се връщаше на мястото му и отегчителното претърсване продължаваше.
Изведнъж някакво леко прошумоляване — Гъркинс беше сигурен, че не той го беше предизвикал, а може би Бънтър в трапезарията — като че ли накара коленичилия мъж да наостри уши.
— Кво е това? — изпъшка той и извърна слисаното си лице към тях.
— Горе ръцете! — извика лорд Питър и светна лампата.
Вторият от мъжете се хвърли към вратата на трапезарията и последвалият трясък и проклятия дадоха да се разбере, че е налетял на Бънтър. Ръцете на коленичилия се вдигнаха като на марионетка.
— Гъркинс — каза лорд Питър, — мислиш ли, че ще можеш да отидеш отсреща до онзи господин край библиотеката и да го избавиш от предмета, който така неестетично издува десния джоб на сакото му? Почакай един миг. В никакъв случай не заставай между него и пистолета ми и внимавай, трябва да измъкнеш онова нещо много предпазливо. Нямаш бърза работа. Великолепно! Като го носиш, дръж го насочен към пода, ако обичаш. Благодаря. Както виждам, Бънтър също се е справил. Сега изтичай до спалнята ми и в дъното на гардероба ще намериш кълбо здраво въже. О, моля да ме извините — да, разбира се, свалете си ръцете. Тази гимнастика сигурно е много изнурителна.
Вързаха ръцете на натрапниците зад гърба със сръчност, която според Гъркинс не падаше по-долу от най-добрите постижения на Секстън Блейк; лорд Питър с жест покани пленниците си да седнат и изпрати Бънтър за уиски и сода.
— Преди да извикаме полицията — каза лорд Питър, — ще ми окажете голяма лична услуга, ако разкриете какво търсехте и кой ви праща. А, благодаря ви, Бънтър. Тъй като гостите ни не могат да използуват свободно ръцете си, вероятно ще бъдете така любезен да им помогнете с напитките. Да ви налея, нали?
— Види се, че си джентълмен, шефе — рече първият мошеник и вежливо отри уста с рамо, след като не разполагаше с опакото на ръката си. — Ако знаехме кво ще излезе от тая работа, да пукна, ако я бяхме помирисали. Оня вика: „По-просто е от фасул. Господинчото си е чист мухльо — вика, — от ония контета, дет им е влязла мухата за стари книги. Това е! — вика. — И ако ми вземеш тая стара книга, ще има един куп пари за теб.“ Ех, такава сладка работа! Де да знам, че ще са пет хиляди стари тухли, дето си приличат като полк драгуни. Нито пък ми каза, че държите до леглото си такава играчка като тази в ръката ви, нито че ви бива да стягате възли. Не, гък не каза за такива неща.
— Ужасно некоректно от негова страна — каза негова светлост. — Случайно да знаете името на господина?
— Не, виж, за това зъб не обели. Русоляв е, здравеняк, очилата му — с рогови рамки, с гола тиква. Взех го за един от ония, филантропите. Някога дал работа на един приятел, като позакъсал, та сега отишъл при него и му рекъл: „Друже, би ли ми намерил двама печени за една малка работа?“ Та моят приятел си рекъл: „Кво пречи, нищо не пречи, може да е просто сладък номер.“ Та така, шефе, хваща ме мене и тоя приятел, срещаме се с господина в едно кръчме по пътя за Уайтчапъл. Пак там трябваше да се видим в петък вечер, ако успеехме за това време да намерим книгата.
— Ако ми позволите, предполагам, че е Космография.
— Нещо такова, шефе. Записах си туй име, да ти се изкълчи езикът, докато го кажеш. Какво направи с оная хартийка, Бил, дето я държеше в ръка?
— Е, вижте какво — каза лорд Питър, — страхувам се, че се налага да се обадим в полицията, но мисля, че ще се отървете доста леко, ако ни помогнете да заловим този ваш господин; сериозно подозирам, че името му е Уилбърфорс Поуп. Телефонирайте в полицията, Бънтър, и после идете да сложите нещо на окото си. Гъркинс, ние ще почерпим тези господа с още по едно питие, а след това мисля, че трябва да си лягаш. Циркът свърши! Не искаш? Е, добре, облечи си обаче нещо дебело, а така, браво, че какво ще ме прави майка ти, ако настинеш, не ми се и мисли.
И така полицията дойде и прибра двамата крадци, а криминалният инспектор Паркър, голям личен приятел на лорд Питър, седна с чаша в ръка и се заслуша в историята.
— На какво се дължи този интерес към шарената вехта книжка? — запита накрая той.