Така или иначе към края на живота си ставал все по-чудат и навъсен. Скарал се с домашните си и изпъдил по-малкия си син с жена му и децата. Въобще бил неприятен старик.
На смъртното си ложе бил споходен от енорийския свещеник — добър, честен, богобоязлив човек, който сигурно е изтърпял немалко обиди, докато помири стареца със сина му, към когото се бил отнесъл толкова зле — нещо, което пасторът считал за свой свещен дълг. В края на краищата Главореза бил дотам омилостивен, че съставил завещание, според което оставял на по-малкия си син „своето съкровище, заровено в Мюнстер“. Пасторът се опитал да му обясни, че е безсмислено да завещава съкровище, ако не остави и информация къде се намира то, но противният стар пират само злорадо се изкискал и рекъл, че както той се измъчил да събере съкровището, така и синът му трябвало да се поизпоти, за да го намери. Така си и умрял, без да каже нещо повече, и се опасявам, че е попаднал на много лошо място.
С времето родът замирал и днес аз съм единственият жив Кониърс и пряк наследник на съкровището, каквото и където да е то, тъй като досега не е било открито. Не мисля, че е било придобито много честно, но след като вече е безполезно да се опитвам да открия истинските му собственици, считам, че сред живите аз имам най-големи права.
Може да ви се струва грозно, лорд Питър, че един стар самотник като мен ламти за златното имане на пирата. Но аз посветих целия си живот на изучаването на рака и вярвам, че съм много близо до решаването поне на един аспект на този ужасен проблем. Изследванията струват пари и моите скромни средства са вече почти изчерпани. Имуществото е изцяло ипотекирано, а аз имам огромно желание да довърша експериментите си, преди да умра, и да оставя прилична сума за основаването на клиника, в която делото ми да бъде продължено.
През миналата година положих много големи усилия, за да разбуля тайната около съкровището на Главореза. Имах възможността да поверя повечето от изследователската работа в много сигурните ръце на моя асистент доктор Форбс, а аз водех издирването по съвсем оскъдните следи, с които разполагам. Излезе още по-скъпо и по-трудно и поради това че Кътбърт в завещанието си не е посочил дали тайното място на съкровището е Мюнстер в Германия, или Мюнстер в Ирландия. Пътуванията и търсенията ми и на двете места погълнаха много пари и не ме придвижиха напред в издирването. Завърнах се през август обезсърчен и се видях принуден да разпродам библиотеката си, за да покрия разходите и да получа малко пари, с които да продължа моите тъй тъжно изоставени изследвания.
— А-ха, започвам да виждам светлина — каза лорд Питър.
Старият лекар го погледна въпросително. Бяха си изпили чая и седяха около голямата камина в кабинета. Лорд Питър се интересуваше от красивия порутен дом, от имението и въпросите му съвсем естествено бяха довели разговора до рода на доктор Кониърс, а проблемите на Космографията, която лежеше на масата до тях, за момента бяха останали без внимание.
— Всичко, което казвате, отговаря на условието на главоблъсканицата — продължи Уимзи — и мисля, че няма ни най-малко съмнение какво точно е търсил Уилбърфорс Поуп, макар и да не разбирам откъде знае, че притежавате Космографията.
— Изпратих му каталог, когато обявих библиотеката за продан — каза доктор Кониърс. — Мислех, че като роднина има право да купи каквото му е мило. Недоумявам защо не си я набави още тогава, вместо да се държи по този крайно възмутителен начин.
Лорд Питър гръмко се разсмя.
— Ами защото се е досетил едва след това. И боже мой, колко разярен трябва да е бил! От мен да мине, прощавам му всичко! Все пак не искам да ви давам прекалено големи надежди — добави той. — Дори и да отгатнем гатанката на стария Кътбърт, не знам дали това ще ни доближи много до съкровището.
— До съкровището!
— Хайде да започнем, сър. Искам да погледнете най-напред тази страница — в полето има надраскано някакво име. Предците ни са слагали знак на книгите си в полето както им дойде, вместо акуратно, като хората да се подпишат на форзаца. Писаното на ръка е някъде от времето на Чарлс I: „Джак. Кониърс.“ За мен това е доказателство, че при всяко положение книгата е била вече притежание на рода ви не по-късно от първата половина на седемнайсети век. Така! Сега отгръщаме на страница 1099 и виждаме описание на откритията на Христофор Колумб. Започва с нещо като карта, из която плуват тъй наречените от мистър Поуп „чудовища“, и явно възпроизвежда Канарските острови, или както са им казвали — Щастливите острови. Не изглежда по-точна от другите стари карти, но аз приемам големия остров вдясно за Лансарот, а двамата най-близки до него трябва да са Тенерифе и Гран Канариял.