Той извади от куфарчето си двете книги, които бе купил днес: един роман с меки корици от Пикард — „Търсенето“ и „Уей: смъртта на един град“, които го бяха вкарали в разходи с още осемнайсет долара и деветдесет и пет цента. С тази скорост книгата можеше да влезе в списъка на бестселърите в „Таймс“ и да направи Пикард милионер.
Той остави романа настрани и отвори книгата за Уей. Набързо плъзна поглед по някои от страниците, които не се отнасяха до болница „Милосърдие“. Установи, че Пикард не е съвсем лош писател. Книгата бе написана в стила, харесван от популярните историци: наблягаше се на личната трагедия, имаше анекдоти, предаваха се интервюта с някои оцелели — като се започнеше от селяни и редници, та се стигнеше до генерали и управители на местни провинции. Освен това беше импресионистична — една голяма картина, нарисувана или загатната от множество малки мотиви като у Сьора.
В една от първите глави прочете следното:
Уей. Градът бе сякаш неосезаем. Той бе от онези малки перли на света, които надхвърлят значението на думата „град“. Това бе душата на Виетнам — и Северен, и Южен. Беше център на образованието, културата и религията; едно историческо, запомнящо се място, седалище на старата анамска империя в продължение на двайсет и един века. И като всички велики градове, той бе смесица между хаотичното и изящното, между градската проза и селската пасторалност. Имаше повече виетнамски, отколкото френски дух, но старите кафенета по южния край на река Пърфъм все още бяха запазили колониалното влияние, а огромната катедрала „Пху Кам“ свидетелстваше за религиозната толерантност на жителите на града.
Уей представляваше една разнородна смесица от архитектура, миризми, звуци и усещания. Сякаш бе толкова реален, колкото и чуждоземен. Той въплъщаваше сърцето и душата на нацията и докато съществуваше виетнамският народ — от обикновения селянин до корумпирания политик от Сайгон, имаше основания да храни някакви надежди за своето добро бъдеще…
— Здрасти, татенце.
Тайсън затвори книгата и вдигна поглед към сина си.
— Здравей, Дейвид.
— К’во чтеш?
— Опитай пак.
— Какво четеш?
— Една книга. Не беше прибрал пощата.
— Но пък изхвърлих боклука.
— Оставил си външната врата отключена.
— Внесох млякото и вестника. Къде е мама?
— И аз това исках да те попитам. Дейвид се усмихна.
Тайсън изгледа сина си. Момчето се обличаше добре, но в момента на мода бяха най-различни величествени шедьоври на шивашкото изкуство. Косата му не бе много дълга, можеше да разгневи най-много един старши сержант, а момчето беше красиво, въпреки че Тайсън смяташе, че е твърде слабо, като майка си. Но и като майка си беше тъмен, а имаше и нейните впечатляващи зелени очи. Дейвид се доближи и надникна в книгата.
— Хю, а?
— Произнася се „Уей“. Французите дали латинската азбука на виетнамците, сетне объркали произнасянето на всичките им думи.
— А-а, това било за Виетнам.
— Точно така.
— Какво ще има за вечеря? Твой ред е да готвиш тая вечер. Аз отговарям за реда в кухнята. Мама сервира.
— Така ли?
— Може да провериш в графика — каза Дейвид с едва скрито презрение и взе „Търсенето“. — Какво е това?
— Една друга книга. Обзалагам се, че си виждал тоя тип книги в някой музей или по телевизията. Често ги филмират.
Дейвид не обърна внимание на сарказма на баща си и започна да разглежда корицата, после прочете написаното отзад.
— Свещеният граал. Чел съм нещо за това. Крал Артур. Истинска история ли е?
— Това е легенда, а легендата е като истината, но легендата също е и като мита, а митът е като лъжа. Схвана ли?
— Не. — Погледът му отново се спря на книгата за Уей. — А това истинска история ли е?
Тайсън не отговори. Дейвид остави романа в другия край на масата.
— Нещо не е в ред, а, татко? Тайсън се замисли за момент:
— Не ми се говори сега.
— Да не би да се развеждате с мама?
— Поне аз не знам такова нещо. Дейвид се усмихна.
— О’кей. По-късно можем да проведем едно семейно съвещание.
В гласа му Тайсън отново долови нотки на подигравка.
— Има проблеми, Дейвид, които не могат да бъдат разрешени от семейните съвещания. На този свят съществуват някои неща, с които децата не бива да се обременяват.
— Това го кажи на мама.
— Непременно. Но ще разговарям и с теб за онова, което ме тормози, без да те посвещавам във всички подробности.
— О’кей. — Момчето се поколеба, после предложи: — Искаш ли да поръчам вечеря по телефона?
— Да, ако обичаш. Нека бъде изненада. Без пици обаче.