— Тръгнаха вече. Но не ги чакайте. Раздвижете задниците си сами. Татенцето идва. Късмет, приятел.
— Прието, край.
— Прието, изключвам.
Тайсън се изправи на едното си коляно и се провикна през пушека и шума:
— Изтегляй се! Оставете убитите, вземете ранените и внимавайте да не пропуснете някой от оцелелите!
Първи взвод на рота „Алфа“ започна да се изтегля от затъналия в кал площад. Момчетата лазеха, тичаха и се препъваха през забуления в пушек пазарен площад към най-близките колиби наоколо. Подпалваха колибите със запалителни гранати, хвърляха и последните си сигнални ракети и мятаха гранати със сълзотворен газ зад гърба си. Стреляха с автомати М — 16, с картечници, пушки, гранатомети, минохвъргачки и пистолети, без изобщо да жалят мунициите, което свидетелстваше за обзелото ги отчаяние. Сражаваха се за всеки метър, като оставяха след себе си една горяща ивица през Пху Лай в усилието си да се измъкнат от клопката, откъснала ги от основната им войскова част.
Срещата с ротата им се осъществи на тесен междуселски път, минаващ между някакво езеро с патици и една кочина. Предадоха ранените на войниците от Втори и Трети взвод, които не бяха толкова уморени, да ги занесат до една бетонна пагода, където се бяха събрали четиримата лекари на ротата. Врагът все още продължаваше стрелбата, но огневите линии така се бяха замъглили, че за момент рота „Алфа“ преустанови огъня.
По пътя с небрежна походка се зададе Браудър — набита фигура, покрита цялата в пепел. Обърна се към Тайсън доста рязко:
— Е, момчето ми, до гуша бяхте затънали в лайна, но се измъкнахте. На всичкото отгоре и мен накарахте да газя до колене в оная гадост.
— Благодаря, че дойдохте.
— Да-а. Е, можем да си набележим свой периметър тук, да се окопаем и да се бием, докато ония се оттеглят. Или пък да си дадем почивка и да си плюем на петите през онова лепкаво оризище, откъдето дойдохме. Какво ще кажеш?
Тайсън потри кървящото си ухо.
— Тая работа не ми харесва. Жълтите са твърде много, имат достатъчно боеприпаси и са големи задници. Според мен те са много повече от нас. Време е да се омитаме.
— Но трябва да измъкнем ранените, освен това имаме и убити.
Тайсън поклати глава.
— Струва ми се, че тоя път тези гадове няма да се откажат и да офейкат. Мисля, че ако останем, ще ни довършат.
Браудър се замисли за момент, после кимна.
— Давай да се измъкваме, докато не са ни нападнали отново. Ще заповядам на артилерията и бомбардировачите да съдерат задника на онова лайняно село.
Браудър се обади по радиостанцията и издаде заповед за оттегляне. Когато хеликоптерите „Кобра“ пристигнаха, бяха изненадани от тежкокалибрения противовъздушен огън, който ги посрещна. Един от тях се разби и пламна сред селото. Артилерията пращаше заряд след заряд със запалителен бял фосфор, така както бе наредил Браудър и цялото село бе в пламъци, когато рота „Алфа“ стигна до оризището, очертаващо западната му граница.
С мъка напредваха през прогизналите оризища; носеха ранените и някои от убитите, малко по малко оставяйки след себе си снаряжението. Тайсън видя един ботуш, залепнал в тинята. Врагът продължаваше да стреля след тях, но рота „Алфа“ не му обръщаше внимание. Единствената им цел бе да се отдалечат колкото се може повече от Пху Лай.
Хеликоптерите и оръдията прикриваха изтеглянето им, което си бе чисто бягство. Врагът не ги последва през откритите оризови поля, а се скри в подземните си бункери и тунели, за да изчака да спре дъждът от огън и стомана.
Рота „Алфа“ се събра на едно по-високо и сухо местенце — селското гробище. Изчистиха оризовите пиявици от телата си и започнаха да копаят. Навсякъде изскачаха човешки кости и скоро цялата червеникава земя наоколо се покри с тях. Закрепиха черепите по краищата на окопите и наоколо се получи кръг с ухилени черепи, които изглеждаха снежнобели на фона на току-що изровената пръст. Някой бе попаднал на пресен гроб и вонята, която се разнесе отвътре, го накара да повърне. После побързаха да заровят гроба.
Взводните сержанти изготвиха списъци с пострадалите. Офицерите ги прегледаха и пресметнаха: петима убити; трийсет и осем ранени, от които десет в критично състояние; петнайсет липсваха, и по радиото Браудър съобщи в щаба на батальона, че се очаква броят на убитите да е много по-голям, но това съвсем не му спести укорите, че е оставил американци зад себе си.
При други, по-нормални обстоятелства, мислеше Тайсън, и той, и Браудър щяха да бъдат освободени от командните си постове заради фиаското в Пху Лай. В края на краищата това си бе разгром, а един разгром означаваше своего рода грешка. Но в нощта на 30 януари, по думите на Рой Браудър, лайната се разплискаха върху онези мъжаги и на тях им бе спестено унижението да се сражават в такъв вид. Баналности като тая шибана история при Пху Лай бяха простени и забравени в резултат на общото объркване и паника, които обзеха потресената нация през последвалите седмици. В края на краищата, каза Браудър, намигвайки с едното око, всички — от главнокомандващите до началника на военното разузнаване, я бяха оплескали за това, че не се бяха усетили какво именно се задава. Когато след някой и друг ден Браудър остана малко по-свободен, се кандидатира за орден „Сребърна звезда“ и насърчи Тайсън да направи същото, но той не послуша съвета му.