Рота „Алфа“ прекара една неспокойна нощ сред костите на умрелите и вонящата пръст. От изток, откъм Южнокитайско море, вятърът носеше тътена на експлозиите и в района над Уей се виждаха цветни сигнални ракети. При втората си обиколка един от сержантите направи следния коментар:
— Просто Уей празнува. Този празник се нарича Тет. Новата година за виетнамците. Честита Нова година!
Но Уей не празнуваше. Уей умираше.
Когато зората се пукна, оцелелите от рота „Алфа“ потеглиха на изток към вече обсадения град — разстояние от около шест километра, което щеше да им отнеме почти две седмици, а на някои от тях — дори цял живот.
— Бен!
Тайсън отвори очи и бавно фокусира Марси, която бе седнала на стола срещу него с чаша питие в ръката си. Преглътна и каза:
— Здрасти!
— Тежък ден ли си имал днес? Тайсън се изправи.
— Имал съм и по-тежки. Марси го огледа:
— Дейвид поръча вечеря от китайския ресторант.
— Усещам миризмата й.
— Какво предпочиташ — да ядеш, или да поговорим?
— Да пийна нещо — и той подаде чашата си. Взе книгата за Уей и я бутна към нея по масичката между тях.
Тя му подаде питието.
— Седни, мила — каза Тайсън. — Имам две новини, една добра и една лоша. Добрата новина е, че съпругът ти е станал известен. Лошата новина е причината, поради която той е известен. Страница двеста и седемнайсет.
Тя взе книгата и започна да чете. Умееше да се облича добре и въпреки силните си феминистични настроения, обичаше да носи бели блузи с къдрички и гердани. Бе с тясна права пола в наситенорозов цвят с цепка отстрани. Тъмнокафявата й коса бе гъста и винаги късо подстригана, и имаше леко загорял тен. Приличаше малко на човек със семитски произход или на някой, който живее около Средиземноморието, въпреки че генетичните й корени водеха началото си някъде от Северна Европа. Това, което хората първо забелязваха у нея, бяха очите й — големи воднистозелени очи, които с еднаква острота издаваха и гнева й, и чувствеността й, и студенината й. Бен Тайсън изучаваше жена си, докато четеше. Най-сетне тя усети погледа му и вдигна книгата по-високо пред себе си.
Той се обърна към прозореца. На поляната в задния двор се разхождаха птици и търсеха храна, а слънцето вече почти бе залязло, оставяйки дълги виолетови сенки върху терасата. В стаята цареше пълна тъмнина с изключение на едно малко кръгче светлина около Марси, което идваше от настолната лампа.
— Това вярно ли е?
Бен се обърна към нея. Тя бе оставила книгата отворена на скута си и се бе вторачила в него в напрегнато очакване.
Всички обяснения, които му дойдоха наум, бяха уклончиви.
— Поне за това, за което тук става дума, и по същество, да, може да се каже, че всичко е точно.
Тя помълча доста дълго преди отново да попита:
— Какво има още?
— Много неща. Много.
— С твои думи, Бен. В какъв смисъл тази книга е неточна?
— Въпросът е в гледната точка. Всичко зависи от това, на коя страна си бил.
— А ти на коя страна беше, Бен?
Той не отговори на въпроса й и продължи:
— Освен това оттогава измина толкова дълго време, че е трудно да различиш реалността от фантазията и кошмарите.
— Тук се казва, че — тя потупа отворената книга, — казва се, че ти и твоите войници сте избили болни и ранени хора. Застреляли сте мъже, жени, деца и бебета. Изгорили сте живи хора. Това истина ли е?
Няколко секунди Тайсън мълча, после отговори монотонно:
— Да, истина е. Случи се. Но не съвсем така, както го описва Пикард.
— Тогава ми разкажи това, което си спомняш. Това, което знаеш.
Той се замисли за момент:
— Не, няма.
— А защо не?
— Дал съм клетва никога да не говоря за това.
— Пред кого си дал тая клетва?
Тайсън се взря в някаква несъществуваща точка и каза разсеяно:
— Всички се заклехме. Заклехме се един пред друг. Тя се развика, а в гласа и се четеше гняв:
— Но това е абсурдно. Та аз съм ти жена!
Той стана и си наля още едно уиски. Обърна се към нея и я погледна.