Марси се изправи и хвърли книгата на малката масичка.
— Мисля, че имам право да знам и хич не ме е грижа за вашата клетва… А освен това, ясно е, че някой я е нарушил. X и Y са пропели, нали?
— Теб те нямаше там! Ти си беше тук! Не ме моли да ти разказвам какво се случи в оная шибана страна преди осемнайсет години. Кой, по дяволите, знае какво се е случило? Кой го е грижа?… — Тайсън се овладя и седна на стола си. — Не си спомням какво се случи.
Марси си пое дълбоко дъх и го погледна право в очите.
— Не е вярно… — После добави: — Аз си спомням какво ми се случи преди осемнайсет години…
— Не се учудвам. За това писаха в едно списание.
— Не с тоя номер, Бен.
Тя се запъти към вратата, сякаш искаше да излезе, после се доближи до Тайсън и сложи ръка на рамото му.
Той хвана ръката й:
— Просто ми дай малко време да събера мислите си. Ще ти кажа. Но искам да ти кажа истината. А това засега не е възможно.
Тя не отговори. Тайсън продължи:
— Виж, ако тази книга предизвика някакво…разследване, тогава ще се появят най-различни версии по отношение на истината…и затова е най-добре да почакаш…
— За какво разследване говориш? Искаш да кажеш, че могат… да те съдят…?
— Според Фил Слоун могат. Тя поклати глава:
— Ходил си при него? Преди да разговаряш с мен?
— Той е завършил право. А ти не си. Успях да го намеря. А тебе те нямаше. Става въпрос за убийство, а не за семейни проблеми.
Марси изтегли ръката си от неговата.
— Искам да ми отговориш само на един-единствен въпрос: Ти… убил ли си някого? Искам да кажа, тук не пише, че ти самият си убил някого…
— Всеки офицер носи отговорност за действията на подчинените си.
— Върховна глупост! Типично за мъжката психика. Тия измишльотини са плод на егоизма на военните… Всеки разумен човек е отговорен за своите собствени действия.
Той я прекъсна:
— Ще ти кажа и още нещо: не само, че нося отговорност за действията на подчинените си, но и подлежа на съд за извършени от тях престъпления. Такъв е законът.
— Идиотщини!
— Каквото и да е, но в случая трябва да се имат предвид военните закони, институции, навици и логика. А не твоята собствена лична философия.
— Добре, добре. Ясно ми е това, Бен. Просто не искам да се правиш на благороден или глупав. Щом не си убил никого, значи не носиш отговорност за убийство. И ще е добре, ако нещо се случи, да си го кажеш.
Тайсън не каза нищо, отиде до прозореца и го отвори. Нахлу приятен аромат и той чу шумоленето на големия явор, полюшван от вятъра. В двора на съседите играеха деца. Здрачът му се стори невероятно красив. Помисли си, че това е една от ония вечери, чието ухание човек си спомня и след много години.
— На „орлови нокти“ ли мирише навън?
— Мисля, че да.
— Защо не може винаги да бъде май?
— Веднъж каза, че ти харесва това, че има различни сезони.
— Да, точно така. Но понякога ми се иска винаги да бъде май.
Марси го гледаше в гръб, а след малко проговори нежно:
— Страх ме е за теб. Бен.
— Аз съм mun-mon.
— Не, не си. Точно в това е цялата работа. Знам за какво мислиш сега: за дълга, честта и родината, за Бога. Или поне нещо такова. Понякога приличаш на мъченик…
— Наистина ли?
— Може да си оцелял във войната, но няма да преживееш това сега. Няма, ако не…
Тайсън се обърна и я погледна.
— Достатъчно.
— Добре. Но ще ти кажа само едно: Що се отнася лично до мен. Всичко, свързано с тая война, беше престъпление. Но това не е достатъчна причина да се изтъкваш като най-големия виновник заради някакви чувства за отговорност, дълг или…
— Стига! Не ми изнасяй лекции.
— А какво искаш от мен?
Тайсън се облегна на перваза. Помисли си, че тя навярно щеше да го разбере по-добре, ако се бе прибрал вкъщи и й бе съобщил, че е злоупотребил със закона, или пък че приема наркотици. Или дори ако й бе казал, че е избил с автомат една пълна зала републиканци, чието събрание е било организирано с благотворителни цели. Но точно това престъпление страшно я впечатли.
— Просто исках да знаеш — продума той.
— Благодаря ти. Може би на опашката в магазина щях да науча много повече.
Той се усмихна насила, после проговори замислено:
— Може пък да преувеличавам… Може би всичко ще се забрави. Навярно не трябваше изобщо да разговарям с Фил.
— Надявам се да е така — отговори тя. После добави: — Но, Бен, чуй ме. Дори ако това не доведе до някакви съдебни последствия… с други думи, тук, в тоя дом, в тоя град, и в службата ти…
— Да, знам. Много ти благодаря.
После тя сякаш се умисли и инстинктът му подсказа, че мислите й отново са се върнали към онези кървави страници. Тя вдигна очи към него.