— Знаеш ли… — каза Тайсън, — чувствам се малко по-добре. Може би трябва да поема командването на тази тълпа?
— Не. Лежете си тук. Пулсът ви е много слаб, и ако можехте да видите цвета на лицето си, нямаше да мислите за възможността да помете командването над каквото и да е било.
Тайсън се опита да си спомни кой е човекът с най-висок чин от останалите невредими след престрелката, но започна да усеща странна лекота в главата си.
— Направи ми една услуга, докторе — каза той. — Разбери кой е старшия сержант. Кажи му да дойде да ми докладва тук.
— Добре — безразлично отвърна Бранд. — Но не мисля, че някой би искал честта да командва рота „Алфа“.
— Намери и Кели — продължи Тайсън. — И ако нямам късмет, предай на всички, че съм казал „адиос“. Съгласен?
— Дадено. — Но Бранд изобщо не се помръдна, за да отиде да изпълни заповедите му. — С нас е свършено — каза той вместо това. — Няма нито един офицер или старши сержант. Те ще ни пленят, нали?
— Предполагам. Желая ти късмет, Бранд.
— Благодаря.
— Чувствам се много странно — каза Тайсън.
— От шока е.
— Не… Много странно… Замаян…
— Наистина ли?
— Дал ли си ми нещо?
Съзнанието му се замъгли и всичко около него сякаш заплува във въздуха. Отнякъде се появи Майкъл Де Тонг, който му говореше нещо за дезертиране. Първо Тайсън си помисли, че има халюцинации, но осъзна, че Де Тонг беше съвсем истински. После надолу към него гледаше Боб Муди, който наскоро се беше върнал в редиците им след лечение на раната му в болница.
— Ще се върнете след седмица, лейтенанте. Също като мен — говореше Муди.
— Не, не и аз — помисли си, че му отговаря Тайсън, но не беше сигурен дали изрича нещо.
Внезапно Кели се намери до него, но не каза много. Извика по радиотелефона командира на батальона, полковник Уомрат. Полковникът уведоми Тайсън, че е свършил много добра работа и че се радва на късмета той да бъде действащ командир на рота „Алфа“. Тайсън му отговори със същите общоприети изрази, макар и не напълно свързано, че за него е било чест да служи под негово командване и да бъде част от Седма кавалерия и че е готов да направи отново всичко това, стига да е в състояние.
— Глупости — каза Де Тонг.
— Амин — добави Кели.
След това към него се приближи върволица от приведени мъже, всеки един от които вземаше ръката му, стискаше я и след това в разрез с полевия устав, му козируваше. Пръв беше Ричард Фарли, все още с пилето на каската си, след това дойдоха Симкокс и Тони Скорело.
— Благодаря, че ми спасихте живота — каза Скорело, въпреки че Тайсън не можеше да си спомни да му е спасявал живота.
— Адиос амиго — каза Ернандо Белтран, когато с приближи до него. — Внимавай с тези хипита във Фриско.
Селиг също му каза довиждане, после Луис Калейн и Пол Садовски, който му даде някакъв християнски медальон, а Кърт Холцман неволно му ритна коляното. Най-накрая към Тайсън се приближи Лий Уокър — негърът, който все още държеше прасето. Той обърна муцуната на прасето към Тайсън и той видя, че Уокър му е нарисувал извити вежди и мандарински мустаци.
— Чарли също казва довиждане — каза Уокър. Прасето изквича и се опита да избяга, но Уокър го държеше здраво. Погледът на Тайсън се замъгли и единственото, което можеше да различи бе, че злобните червени очи на прасето го гледат накриво. После всичко потъна в мрак.
Тайсън погледна надолу към книжката в скута си, след това я затвори. Коляното му се беше схванало от седенето на пода с кръстосани крака и той протегна напред десния си крак. Смътно си спомняше как го отнесоха до хеликоптера на здравната служба, а полета до морето беше нещо като неясен сън.
По-късно, когато се събуди на кораба-лечебница, лекарят на отделението му каза, че е бил в шок, може би в морфинов шок, и едва не е умрял. Лекарят го разпита за това дали са му дали морфин на бойното поле. Тайсън отвърна, че не мисли така. Но пробите от кръвта и урината му показваха много високо съдържание на морфин. Той дочу лекаря да използва думите „грешка в терапията“. Всеобщото мнение беше, че Тайсън като офицер понякога е носил със себе си спринцовка с морфин и си я е бил, за да облекчи болката. След това един или двамата полкови лекари, без да знаят, че и преди това е получил някаква доза, са го инжектирали отново, и накрая лекарят на хеликоптера непредумишлено му е дал почти фаталната доза. Но това не обясняваше напълно надписа „НМ“ на челото му, съгласиха се всички. Тайсън имаше чувството, че те искат да оставят неприятния инцидент без официално разследване, след като преди това такова нещо не се бе случвало. Тайсън размисли дали да каже на лекарите собственото си заключение, състоящо се в това, че според него фелдшерът Бранд се бе опитал да го убие. Но защо да разтърсва болничното отделение? Бранд бе извършил почти съвършеното престъпление, а Тайсън бе направил нещо не по-малко невероятно като бе оживял.