Той се загледа в малкия дневник в ръцете си, след това без да се замисля повече, го хвърли в огъня. Взе духалото и помпа въздух в камината, докато не се разгоря силно и не изпепели и последните останки от военновременните му спомени.
Тайсън стана и започна да се разхожда из къщата. Там също имаше спомени, всяка стая си имаше своя призрак — около масата в столовата се бяха наредили приятели и роднини, около пияното се тълпяха хора; партиите бридж в кабинета; любенето с Марси пред камината. Стола в хола, в който обикновено седеше баща му; мястото близо до прозореца, където винаги поставяха коледното дърво; ъгъла в кухнята, където бяха сложили високото столче на Дейвид, и мястото в антрето, където Дейвид бе направил първите си стъпки.
Той се качи на горния етаж и влезе в стаята на Дейвид, постоя малко там, после надникна в двете стаи за гости и допълнителната стая, използвана като хол на втория етаж. На третия етаж се намираше мансардата с цял апартамент за прислужницата, което бе напълно обичайно за времето, когато бе строена къщата. Но в днешно време, както Тайсън обичаше да казва, живеещите постоянно в къщата домашни помощници спяха в господарската стая, така че третия етаж бе напълно необитаем.
— За какво ли са ни били всички тези помещения? Дали не сме се опитвали да избягаме един от друг?
Спомни си къщата, в която беше израсъл, на десет пресечки оттук. Беше почти толкова голяма, колкото и неговата, но беше пълна с хора: родителите му, трите му сестри, майката на майка му, а понякога и една леля стара мома, както и редица нечистокръвни кучета.
— Станали сме твърде големи егоисти, за да имаме повече деца. Оставяме другите да се грижат за възрастните, а бедните роднини не са толкова глупави, че да ни молят да отсядат при нас. Нищо чудно, че накрая всички оставаме сами.
Той влезе в спалнята и вдигна телефона. Избра номера.
— Ало? — отговори Марси.
— Аз съм.
— Здравей.
— Искам бебе.
— Добре — отвърна Марси.
— Може би две. И куче.
— Охо! Как е къщата?
— Празна. Има много детски стаи.
— Добре ли си?
— Добре съм. Мейсън е с мен. Харесвам го.
— Може би е демократ.
— Ще е глупак, ако не е — отвърна той. — Не мисля, че който и да е от нас ще бъде номиниран за най-добър съпруг или съпруга на годината. Но искам да знаеш, че те обичам.
— И аз те обичам — каза Марси. — Много. Побързай да се прибереш. Трябва да се върнеш до девет часа. Струва ми се, че ми харесва, че армията те държи изкъсо.
Той затвори телефона, слезе надолу по стълбите. Взе спортното си сако от антрето, включи алармената система и напусна къщата.
Мейсън отвори вратата на колата, чийто двигател вече работеше и Тайсън се качи. Мейсън се шмугна зад волана.
— Ще трябва да спрем на доста места. Имаш ли време? — попита Тайсън.
— Ако вие знаете къде трябва да спрем, аз ще знам как да го направя.
— Добре — разсмя се Тайсън. — Първата спирка е местният клуб.
Мейсън го откара до клуба, Тайсън слезе, влезе в кабинета на секретаря на клуба и се отказа от членството си. След това спряха пред Мъжкия клуб, където стори същото. Отиде в банката си преди затварянето й и изтегли почти всичките си спестявания в брой. Хвърли няколко пъти поглед към страничното стъкло и каза:
— Мейсън, следят ни.
— Знам.
— Не се притеснявай, това са моите ангели-пазители.
— Добре.
Лимузината се изкачи по булевард Франклин и спря пред клоновете на „Блумингдейлз“, „Сакс“, „Лорд amp; Тейлър“, „Абрахам amp; Щраус“ и някои по-малко известни вериги магазини. Навсякъде Тайсън плати сметките си в брой, с което внесе известно смайване и закри всичките си сметки и кредити, което му създаде усещането, че напуска една твърде дълго продължила илюзия.
След това каза на Мейсън да кара към местните търговци, където плати всички сметки по къщата и ги закри. Когато свърши и с последния, цветаря, той се качи обратно в лимузината с кутия рози с дълги дръжки. Сложи кутията на предната седалка.
— За госпожа Уилямс от госпожа Тайсън и от мен. Кажи й, че се надяваме да се чувства по-добре.
— О, благодаря, господин Тайсън — каза Уилсън, като повдигна капака на кутията. — Благодаря ви.