Тайсън се облегна на задната седалка.
— Нека просто да се повъртим малко из града. Обиколка за петдесет цента.
— Да, сър.
Тайсън си запали цигара и започна да съзерцава познатата гледка през прозореца: катедралата, хотела, църквите, клубовете, парковете, широките улици с дървета от двете им страни, магазините, училищата и малките спирки на влака.
— Знаеш ли как се нарича това, Мейсън? — каза той.
— Не, сър.
— Военните му казват да изгориш всички мостове зад себе си, така че да не можеш да отстъпваш и да си принуден да вървиш напред. Цивилните биха го нарекли последно сбогом.
— Никога ли няма да се върнете? — попита Мейсън.
— Трябва да се държа така, сякаш никога няма да се върна. А ако все пак се завърна, значи е трябвало да стане така. Ако вече не видя никога това място, искам да го запомня така, както е изглеждало, когато съм бил щастлив тук, някога отдавна, и отново щастлив сега, в един късен августовски следобед. Тайсън погледна към пътника си в огледалото за обратно виждане.
— В мислите си човек никога не напуска мястото, където е бил роден и е израсъл — каза той. — Не съм си бил в Дилън, Южна Каролина, откакто навърших седемнайсет години. Но градът е все още пред очите ми. Странно, щото никога не съм бил много щастлив там. Е, имаше и хубави неща. Спомням си как ходехме в малката църквичка и… По дяволите, там никой не ми е останал. Освен една стара леля.
— Иди да я видиш. Виж градът, където Мейсън Уилис се е разхождал из улиците и е ходил на училище и на църква.
— Може и да го направя. Тайсън си запали друга цигара.
— Мейсън, следиш ли всичко това по новините? — попита той. — Разбира се, че го следиш.
— Да, сър.
— И? Какво мислиш?
— Ами… трудно ми е да кажа, господин Тайсън.
— Откога се познаваме? Спомням си, че ме возеше на разни места, когато бях в основното училище. Баща ми имаше навик да ме пъхва в колата ти и да казва „Откарай този глупак до училището. Пак изпусна рейса.“
Мейсън се разсмя.
— Или „Закарай този хлапак заедно с непрокопсаните му млади приятели на кино.“ Няколко пъти си ме карал и до центъра на града, на вечеря с родителите ми.
— Да, сър. Хубави времена бяха. Харесвах баща ви.
— Аз също. Така че, кажи ми го направо. Какво мислиш за всичко това.
— Ами… аз мисля, господин Тайсън… Можехте да се опрете на някои свои приятели… Да се държите по-близо до приятелите си. Имате много приятели в този град.
— Наистина ли?
— Да, сър. Имаше хора, които бяха на ваша страна. Говореше се за това да ви поканят като почетен гост на празненството на 4 — ти юли в клуба… Чувам доста неща, когато хората са седнали там отзад, защото те си мислят, че нищо не чувам. — Той се изсмя. — Другите шофьори също приказват. Както и да е, но никога не съм чул никой да каже нещо лошо за вас. Повечето от тях съжаляваха, че ви се е случило това.
— Може би съм станал параноик — кимна Тайсън.
— Може би. Може би сте бил нещастен по най-различни причини и сте си го изкарвали на всички.
— Възможно е. Ала сега съм щастлив.
— Знам.
— Така ли?
— Да, сър. Видях го на лицето и в походката ви. Чувам го в гласа ви. От много години не съм ви виждал такъв.
— Още няколко души ми казаха същото. Но защо мислиш, съм щастлив? Много вероятно ще ме съдят за убийство.
Известно време Мейсън кара без да отговори.
— Вие започвате всичко отначало. Много хора нямат този шанс. Ще си уредите сметките, след което ще продължите напред и този път ще направите всичко както трябва. Имате чудесна госпожа и тя ще застане до вас.
— За Бога, надявам се да си прав — усмихна се Тайсън. — Слушай, мини покрай къщата на баща ми.
Мейсън кимна и сви по улица Уайтол. Спря пред къщата, където бе израснал Тайсън — измазана тухлена постройка в стил Тюдор. Тайсън не си спомняше името на хората, които живееха там сега, а и не го интересуваше кои са. Вгледа се в прозореца на втория етаж, където беше неговата стая.
— Когато баща ми почина — започна той, — процесията зави покрай тази къща към гробищата. Всички съседи бяха излезли пред къщите си. Дойде ми като гръм от ясно небе.
— Знам. Бяхте в моята кола. — Мейсън потегли и се отдалечи от къщата. — Сега вече стига сте мислили за миналото, господин Тайсън. Накъде да карам?
— Не знам. Трябва да се прибера чак в девет. He ме пускат да излизам толкова често. — Той си погледна часовника. Беше седем без малко и сенките край колата се удължаваха. Хората вече се бяха прибрали с влака по къщите си и можеше да посети доста от познатите си. Но по какъв повод? Имаше ли нужда от повод?
— Карай към Тюламоър.
Мейсън потегли на запад и Тайсън го насочи към бяла, облицована с дърво къща в колониален стил, домът на Филип и Джанет Слоун. Не можеше да разбере дали са си вкъщи, а и осъзна, че всъщност не му се иска да се вижда със Слоун.