— Продължи към Брикстън.
Минаха покай къщата на Маккормик без да спрат, след това покрай домовете на още негови приятели, някои от които си бяха у тях, а някои изглежда ги нямаше.
— Искате ли да спрем някъде? — попита Мейсън.
— Не мисля. Просто се чувствам като чужденец, който иска да се отбие при някого. Смяташ ли, че трябва да спра някъде?
Мейсън нахлупи шапката си напред и се почеса по врата.
— Мисля, че вие си знаете кое е най-добре да направите.
— Напоследък съм малко срамежлив. — Тайсън си погледна часовника. — Предполагам, че ще успея да хвана влака за Бруклин в осем и десет.
— Да, сър.
Черната лимузина спря пред гарата.
— Мейсън, ако играеше на залагания, какви шансове щеше да ми дадеш? — попита Тайсън.
Мейсън му отвори вратата. Тайсън слезе и двамата мъже се спогледаха.
— Казах ви, че изглеждате щастлив — отговори Мейсън. — Никой човек, който е извършил онова, което те казват, че сте направил, не е щастлив от това. Просто им кажете истината. Дайте им да видят очите ви.
— Добре. Ще го направя. — Тайсън му подаде петдесет доларова банкнота.
Мейсън поклати глава.
— Давате ми много големи бакшиши още откакто бяхте момче. Днес аз черпя. Пазете се. — Те си стиснаха ръцете. — Побързайте. Чувам влака.
Тайсън се качи на перона и видя приближаващия от изток влак. Духаше лек ветрец и то от север, за разлика от обичайно южния океански бриз. Предвестник на есента. Слънцето вече беше зад хоризонта и големите къщи от южната страна на гарата бяха потънали в дълбока сянка. На паркинга имаше още коли, няколко жени чакаха влака от града. Малко по-надолу по линията бяха тенискортовете, където видя двойка, която познаваше, семейство Мюлър, да играе с друга двойка. Площадчето пред гарата, новият хотел, библиотеката и градинките образуваха нещо като старовремска селска общност. Точно такова място си представяха хората, когато изпитваха носталгия по онзи тип град, който да символизира американския начин на живот. Като много от другите предградия, разпрострели се по многобройните линии на железницата, плъзнали във всички посоки около Ню Йорк, това представляваше едновременно и най-добрия и най-лошия възможен свят. Беше самостоятелен и същевременно част от големия свят. Марси бе права, и заедно с това грешеше. Той осъзна, че всичко зависеше от това, какво искаш и какво чувстваш.
Харесваше определението на Робърт Форст за дома: мястото, където когато се наложи да отидеш там, са длъжни да те приемат. Но домът беше също и мястото, от което ако се отклониш, веднага почваха да те издирват.
Това значи вече не беше неговият дом.
Влакът спря и той се качи. Помисли си, че има нещо много многозначително във влаковете и гарите. Релсите и влаковете наистина вървят и в двете посоки. Но има моменти в живота на човека — и никой не знае точно кога — когато се пътува само в една посока.
Тайсън седна в празния вагон и извади от вътрешния си джоб снимката, на която бяха той и Тереза пред катедралата в Уей. Загледа се в нея за момент, опитвайки се да свърже типично американското момче от снимката с човека, който се беше превърнал в чудовище по-малко от четири седмици по-късно. Загледа се в Тереза и бе поразен, че дори след като целия й живот бе преминал под знака на войните и смъртта, тя изглеждаше много наивна, свенлива и невинна. Но може би именно в това беше отговорът. Тя бе имунизирана по рождение срещу пораженията, които раните от войната нанасят върху душите на хората. Неговият разум и неговата душа нямаха никакъв имунитет и той се разболя още в деня, когато излезе за първия си патрул и видя безбройните разрушени къщи, разбити семейства и погубен човешки живот.
Той прибра снимката обратно в джоба си и затвори очи. Осъзна, че Форт Хамилтън може да се превърне в последното място, което ще види преди въоръжената охрана да го отведе до федералния затвор. Отвори очи и погледна през прозореца. Всичко изглеждаше по-хубаво от когато и да е било преди. Ако някога отново минеше по този път, непременно трябваше да си спомни за това.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА
Ранното утринно слънце се промъкваше косо през процепите на венецианските щори на хола в жилището на Тайсън. Взетият под наем телевизор се крепеше нестабилно на сгъваемата масичка, подпряна на стената на стълбището. Тайсън седеше на края на дивана по анцуг и с чаша кафе в ръка, загледан в новините по телевизията. Марси седеше в креслото с чаша кафе и кифличка с масло. Дейвид беше седнал на земята с кръстосани крака и пиеше портокалов сок.