Тайсън се замисли за момент.
— Защото излъгах доверието им — отвърна той. — Наруших клетвата си за вярна служба. Затова те искат… да дадат пример на другите армейски командири, сега и за в бъдеще.
— Но всичко това се е случило толкова отдавна.
Защо просто не могат да забравят за нещо, което е станало преди трийсет години?
— Двайсет. — Тайсън беше чел една статия на заглавната страница на „Уол Стрийт Джърнъл“, в която се говореше за това колко неосведомени са студентите и учениците от горния курс за войната. Един преподавател разказваше как някакъв гимназист го попитал какво е напалм. Друг учител твърдеше, че три четвърти от учениците му никога не били чували за Тетската офанзива.
— Армията има слонска памет — каза Тайсън, — и за пръв път в нашата история тя се провали при изпълнението на своята мисия. Затова никога няма да престанат да обсъждат това свое поражение. — Той въздъхна тежко. — Някъде дълбоко в съзнанието си армията иска реванш. Ще им се отново да ги изпратят във Виетнам, за да възстановят опетнената си чест…
— О, Господи, Бен, дори не си го помисляй! — прекъсна го Марси.
— Но това е самата истина, Марси. Знам го. — Той погледна към Дейвид. — А дотогава винаги, когато се появи нещо, свързано с Виетнам, те ще реагират твърде рязко и болезнено.
Дейвид замълча, премисляйки чутото.
— Но ти никого не си убил — каза той. — Ти каза, че не си убил никого. Другите са го направили, нали? — Той погледна към баща си. — Нали?
Тайсън погледна сина си в очите.
— Ако се движиш с някаква група момчета и един ден те просто подивеят и набият група по-малки деца — набият ги действително зле — и ти си видял всичко това, но не си направил нищо, за да ги спреш, а после не си казал нито на майка си, нито на полицията — няма ли да си виновен толкова, колкото и останалите? Или по-малко виновен? Или повече? — запита Тайсън.
— Повече — меко отвърна Дейвид. — Ако не съм могъл да ги спра, е трябвало да съобщя за това.
— А ще има ли някакво значение, ако тези момчета много съжаляват за онова, което са сторили? Имам предвид, ако не се хвалят, а действително се срамуват от извършеното?
— Не… Не мисля. Нали са наранили други хора. — Дейвид стана. — Излизам.
— Къде отиваш? — попита Марси.
— Навън. Отегчавам се. Това място направо ме побърква.
— Намери ли си някакви приятели тук? — поинтересува се Тайсън.
— Не.
— Искаш ли да отидеш до Саг Харбър тази събота и неделя?
— Не… — отвърна Дейвид след моментно колебание.
— Не ти ли липсва Мелинда?
— Да. Но… щом вие двамата можете да издържате тук… Татко, докато си под арест, аз също оставам с тебе.
— Но ти не си арестуван. — Тайсън се обърна към Марси. — Виж, защо вие с Дейвид не отидете днес малко на изток с колата? Можете да си намерите някъде да отседнете. Аз ще имам много работа с Винс.
— Вече взехме решение по този въпрос, Бен — поклати глава Марси. — Оставам тук, докато всичко свърши. Освен това проклетите средства за информация обсъждат всяко наше движение. Ако отида на плаж, „Америкън Инвестигейтър“ ще напише нещо в духа на „…Марси се радва на слънцето, докато Бен стои под домашен арест“.
— Добре — отговори Тайсън. — Решението си е твое. Надявах се, че няма да се налага да чакам за ред в банята. — Той се усмихна. — Но отбележи, че в последно време „Америкън Инвестигейтър“ вече не е твърде настървен срещу нас.
— Забелязах го. А рубриката на Уоли Джоунс напълно изчезна. Защо ли стана така?
Тайсън погледна към Дейвид, който се въртеше нетърпеливо край вратата.
— Дейвид, нещата ти са в шкафчето ми в спортната зала, нали? Ще се срещнем там след около час.
— Добре. — Дейвид излезе.
— Влязъл съм в страшна форма — обърна се Бен към Марси. — Сега трябва да се заема с мозъка си.
— Здрав дух в здраво тяло. Та защо мислиш, че от „Америкън Инвестигейтър“ са ни оставили на мира?
Тайсън си наля още кафе от каната.
— Ами… Може след като са достигнали нови върхове в журналистическата низост, да са се оказали неспособни да поддържат собствената си теза. Особено след като майор Харпър изчезна от сцената. — После добави: — Освен това наскоро напердаших Уоли Джоунс. — Той разбърка кафето си.
— Не се съмнявам, че ти се иска — разсмя се тя. — Между другото, не мисля, че успя да отговориш много добре на въпросите на Дейвид.
— Защо?
— Не знам… Просто искаш твърде много от него. Тайсън си запали цигара. Вече му беше ясно, че това ще бъде един лош ден. Напрежението, породено от ареста и бездействието му, започваше да се отразява и на Марси и Дейвид. Той прегледа няколко плика, сложени на масичката за кафе.