— Закъснели сме с плащането на ипотечния заем — каза Марси, — и общината ни е изпратила съобщение, че ако не платим, ще обявят къщата за продан.
— Така ли?
— Не разбираш ли? Семейство Тайсън са си плащали всички такси в тази проклета община още от първата година на създаването й, но стига да пропуснат дори само едно шибано плащане — нали се сещаш какво имам предвид?
— Не.
— По дяволите! Искам да кажа, че няма никакво значение как си живял живота си, как си възпитал децата си и как си си плащал противните сметки в продължение на двайсет години. Само ако пропуснеш няколко плащания и отиваш в челото на списъка на боклуците. И вече си никой. Смятат те за мошеник.
— Да, нали все това повтарям за положението, в което се намирам. Само едно гнусно клане и всички се нахвърлят върху теб.
— Сравнението ти хич не е сполучливо.
— Нищо, не го взимай присърце. Вчера дочух от Филип Слоун, че нашата банка ще разсрочи изплащането на ипотечния ни заем и ще поеме всички данъци по сградата вместо нас. Някакъв вид жест от тяхна страна, за който положително ще си платим някога.
— Сигурен ли си? — попита го със съмнение Марси.
— Да. Е, кажи ми, не е ли това чудесна банка? Не възвръща ли тя вярата ти в хората?
— Така е.
— Но не се чувствай чак толкова спокойна. Доколкото схващам, някой е отишъл в банката и ги е посъветвал да постъпят така.
— Кой?
— Какво значение има? Предполагам, че е бил някой ангел-пазител. Някой агент на тайната полиция. Някой от онази потайна глутница, която чете писмата ни и следи всяко наше движение. Въпросът е в това, че дори да искахме да извършим икономическо самоубийство, да обявим банкрут и така нататък, не бихме успели да го направим. Армията не иска това да попадне във вестниците преди процеса. Защото какво ще стане, ако не дай си Боже, се окаже, че съм невинен, а те са ме разорили? Завидно положение, в което малко американци имат щастието да се озоват.
Тя замълча за момент, после заяви:
— Това не ми харесва. — След това повиши глас: — Не ми харесва да ме следят, да ме…
— Шш-т! Ще повредиш микрофоните!
Тя стана, взе един тежък стъклен пепелник от масичката и го захвърли към предния прозорец. Той мина през щорите, счупи стъклото и раздра мрежата против комари.
— По дяволите армията!
— Успокой се. — Той стана, установи пораженията, погледна я и каза сериозно: — Знаеш, че наистина ни наблюдават. Не искам да видят, че сме на края на силите си. Стегни се, войниче!
— Добре. — Тя го прегърна и сложи глава на рамото му.
Тайсън обиколи с поглед стаята, докато я прегръщаше. Струваше му доста пари да проверява всяка седмица дали къщата не е пълна с подслушвателни устройства, но въпреки това не беше сигурен.
— Записа ли Дейвид в местното училище за главорези?
— Всъщност изглежда, че училището е добро, ако се вярва на майките от базата, с които говорих. Рейсът ще идва да го взима оттук. Говорих с директорката, така че тя знае за по-особените проблеми в неговия случай.
— Добре. А Дейвид как реагира?
— Питай него.
— Той вече ми отговори гордо по мъжки. Метнал се е на баща си. Какво ти каза на теб?
— Притеснява се.
— Разбираемо е.
— Освен това, много му липсват приятелите.
— На нас също. Но може би те вече не са негови приятели.
— Казва, че училището му изглеждало много вехто. Всъщност то е старо, но добре поддържано.
— Е, не би трябвало да сравнява гимназиите в града с онзи клуб в предградията, който бе свикнал да посещава.
— Ще се отрази добре на характера му. Ти така каза.
— Именно — усмихна се Тайсън. Притисна я по-силно до себе си. — Знаеш ли, без да ти звучи като думи на мъжкар, един мъж иска да може да даде най-доброто на семейството си. И когато не може, той не винаги се чувства истински мъж. Това не е ли твърде патриархален поглед върху нещата?
— Да, но разбирам как се чувстваш.
— Частните училища бяха просто твърде скъпи, Марси…
— Не се притеснявай. Ще се оправим.
— Това може да намали шансовете му да отиде в добър колеж.
Тя нежно го разтърси за раменете.
— Стига. След като ти си ходил в скапан колеж, защо и той да не го направи?
— Ей, че какво му е на Обърн? Колумбия беше същинска кочина.
Тя се разсмя и те се притиснаха един към друг.
— Замисляла ли си се какво ще правиш ако отида нагоре по реката за няколко години? — попита Тайсън, като се изкашля.
— Синг Синг е нагоре по реката. Ливънуърт е в Канзас. От другата страна на реката.