— Отговори ми на въпроса.
— Изобщо не мисля за това. Няма да мисля за това. Така че не мога да ти отговоря на въпроса.
— Добре… Няма смисъл да се тревожим сега за това.
— Притесняваш ли се от предварителния разпит?
— Не. Корва каза да не си хабя силите в притеснения. Няма съмнение, че ще ме подведат под отговорност.
— О!… А Корва притеснява ли те?
— Да, малко. Той е непредвидим. Понякога си мисля, че е гениален. Но друг път си мисля, че е дръвник. Освен това е фаталист. Е, може би реалист е най-точната дума.
Тя се отдели от него и наля кафе и на двамата.
— Изглежда той наистина държи на теб, Бен. Това е добре.
Тайсън взе чашата си кафе.
— И двамата с Корва сме били командири в пехотата и сме служили по едно и също време. Дори не се налага да му казвам: „Виж, Винс, Виетнам ни засмукваше, пиявиците ни изсмукваха, затова се постарай да направиш така, че да не ме изсмуче и мирът.“ Той го знае и мисля, че ако отида в затвора, той знае, че някаква част от него и от всички нас също ще отиде в затвора.
Тя се загледа в черната повърхност на кафето си, после вдигна очи.
— Разбирам. Виждам го, когато сте двамата заедно. Обещай ми само едно.
— Какво?
— Когато всичко свърши, не кани него и жена му на гости, за да ни отегчавате с историите си за войната. — Тя се усмихна.
— Слава богу — усмихна се в отговор той, — Корва нито разказва, нито слуша спомени за войната. — Тайсън се замисли за момент, поколеба се, после попита: — И така, какво ще стане във вторник? Ще се върнеш ли на работа? — Той я погледна и тя се извърна встрани.
Марси приседна на страничната облегалка на мекия стол.
— Ако не го направя навярно ще ме уволнят.
— Мислех, че си незаменима за тях. Смятах, че Джим те харесва.
— Хайде да не започваме грозни сцени, Бен. Джим трябва да се грижи да има кой да работи.
— Може да издържи още една седмица, докато разберем дали ще предявят обвинения срещу мен или не.
— Той вече прояви достатъчно търпение. Много повече от онова, което проявиха твоите работодатели. А се предполагаше, че ти си незаменим.
— Никой платен слуга не е незаменим. Това вече го разбрах. И никога повече не бих работил за някого, дори ако от това зависи животът ми. Предпочитам да бъда момче за всичко, но сам да съм си господар. Разбрах много добре какво е отношението на шефовете към подчинените им, дори ако ти още не си го разбрала. Бях шеф и съм уволнявал хора, които си имат лични проблеми. В делова Америка няма място за лични проблеми. Ако този тип не може да ти даде още малко време, прати го по дяволите.
— Имаме нужда от парите, Бен. Слез за малко от облаците. Ти си толкова горд и независим за всичко. Понякога се налага да целунеш нечий задник.
— Не е вярно. Но аз наистина имам нужда от теб… Имам нужда от присъствието ти. От подкрепата ти. А Дейвид се нуждае от теб повече от всякога.
— Съзнавам всичко това — каза тя със сдържан глас. — Но честно казано, Бен, тук просто полудявам. Може би си го забелязал.
— Не, не виждам никаква промяна.
— И ще бъда по-добър събеседник и приятел за теб и за Дейвид вечер и през почивните дни, ако мога да се махам от това шибано място за по няколко часа на ден.
Тайсън удари с чашата си за кафе по края на масата.
— Глупости. Никога не е било за няколко часа на ден. Винаги е било и ще бъде, за много часове. И купища книжа вкъщи. И командировки. И всичките ти мисли са за работата. По цяла вечер — телефонни обаждания! Не разбираш ли, госпожо, че на мен ми предявяват обвинение в убийство? Колко време мислиш, че може да ни е останало да бъдем заедно?
Тя се загледа надолу в пода и меко каза:
— Казах му, че ще бъда там във вторник. — После добави: — Имаме няколко клиенти в Атланта и трябва да летя дотам с него в четвъртък. Ще се върна в петък вечерта.
— Добре. В петък следобед ще прочетеш във вестниците дали ще бъда подведен под отговорност за убийство или не.
— Съжалявам, Бен.
— Отивам в гимнастическия салон — каза Тайсън и тръгна към вратата. После се поколеба за момент и добави: — Виж, разбирам те. Но се опитай и ти да разбереш какво означава за мен да бъда поставен тук под арест. Може би просто завиждам на свободните хора. — Почака да чуе някакъв отговор на примирителните си думи, но такъв не последва и той излезе.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА
В седем и половина вечерта на вратата се почука и Тайсън отвори.
— Движението беше ужасно — каза Винсънт Корва. Тайсън го покани да влезе.
— Благодаря, че се съгласи да ми отделиш една вечер от почивните си дни.
Корва влезе в хола с чантата си в ръка. Беше облечен с дънки и поло, с които според Тайсън изглеждаше по-дребен, отколкото с костюм. Почуди се как Корва е успявал да носи неизбежните трийсет килограма оръжия, храна, вода и амуниции, и то при четирийсетградусови жеги.