— Какво е ставало тук? — попита Корва, загледан в прозореца.
— Марси леко превъртя преди няколко дни — обясни Тайсън. — Виждаш ли, тя е срещу насилието и не може напълно да разбере как тези нещастници от взвода са се побъркали дотолкова, че да се развилнеят така. И когато е ядосана, хвърля пепелници през прозореца. Не искам да ставам съдник на никого. Искам само да подчертая, че хората, които живеят в малки жилища, не бива да хвърлят стъклени пепелници.
— Като говорим за превъртяване — каза Корва, — армията възнамерява да те подложи на поредица от психологически тестове. Имаш ли нещо против?
— Да. Не мога да пледирам за невменяемост две десетилетия след събитието и няма да претендираме, че не съм в състояние да издържа процеса. Така че не възнамерявам да се превръщам в опитна мишка за група шантави психиатри.
— Добре. Ще направя необходимото, за да отменим тестовете. Бил ли си някога на психоаналитик? — попита Корва.
— За кратко време. — Тайсън изгаси цигарата си.
— Бележките му могат ли да ни помогнат?
— Не знам. Как биха могли да ни помогнат?
— Ще проличи ли от бележките му, че си изпитвал угризения и вина, задето не си докладвал за инцидента в болницата?
— Не мисля. Не му казах за това.
— Как можеш да ходиш на психоаналитик и да не му кажеш за онова, което те измъчва?
— Точно това се опитваше да разбере и той — усмихна се Тайсън.
— Ще имаш ли нещо напротив да се свържа с него?
— Ни най-малко, но ще ти трябва лодката на Хирон.
— О…
— Самоубийство. Ако се свържеш с него, кажи му, че не съм забравил да платя последната сметка.
— Пиеш твърде много. — Корва се замисли за момент. — Какво стана с картотеката му?
— Не знам. Това не е ли поверителна информация?
— Докато лекарят е жив. После… Е, ще гледам да я издиря. — Той извади химикалка и жълт бележник и Тайсън му даде името на доктор Стаил и последния му адрес.
Корва измъкна една сгъната страница от „Ню Йорк Таймс“ и му я подаде.
— Видя ли това?
— Вече не чета вестници. Чета Агата Кристи.
— В тази статия става въпрос за международните последици от твоя случай. — Корва прегледа текста. — Говори се за това, че Виетнам възнамерява да поиска международния съд в Хага да заведе дело срещу Съединените щати. Стъпките за нормализиране на отношенията между двете ни страни са върнати много назад. Това е другата причина, поради която доста хора във Вашингтон не те обичат. Разбира се, има и много други, които страшно те харесват поради провалянето на тези стъпки.
— Това не е моя грижа. По дяволите Ханой и Вашингтон.
— Точно така. Освен това изглежда, че правителствата на страните, чиито граждани са между жертвите — Франция, Белгия, Германия, Холандия и Австралия — проявяват официално интерес към делото. Както може би знаеш, те са ни съюзници.
Тайсън сви рамене.
— Миналият месец се говореше, че случаят ще се разследва от Комисията на ООН за геноцида. Геноцид? Господи, та тази болница си беше истинско ООН. Никого не сме дискриминирали. Защо всички се опитват да ни разпънат на кръст?
— Не ни харесват, Бен. Освен това в тази статия се казва, че виетнамският посланик при ООН е заявил, че Народна република Виетнам е склонна да разреши на международен екип, включващ и американски представител, да посети местопроизшествието и да разследва случая при болница „Милосърдие“ и нейните околности. Виетнамският посланик намекна, че е възможно да се намерят и свидетели на случилото се. Също така Ханой е изпратил снимка на бившата болница, която е публикувана в „Таймс“. — Той подаде дългата цяла страница статия на Тайсън.
Тайсън погледна снимката. На нея се виждаше двуетажна бяла сграда без покрив. Стените й бяха значително по-бели, отколкото когато за последен път я видя с пламъци, излизащи от прозорците. Но не можеше да е пребоядисана, защото явно това бяха само останки от постройката. Вероятно мусоните я бяха измили, а слънцето я беше избелило като кост. По стените бяха попълзяли лози, а през прозорците се виждаше синьото небе.
Болницата пламтеше под мръсния зимен дъжд. Хората от първи взвод на рота „Алфа“ стояха наблизо, на десетина метра от постройката, за да стоплят на огъня прогизналите си униформи. Тайсън забеляза, че дрехите им пушат, а пламъците се отразяват в мокрите им лъскави лица.
В далечината избухваха артилерийски снаряди, а над главите им прелетя боен самолет, който се различаваше само по проблясването на реактивния му двигател сред забуленото с облаци небе. Тайсън чу трясъците, долитащи от вътрешността на сградата и осъзна, че подпорните греди са пламнали и се разцепват. От пламтящите прозорци се разнасяше отвратителна миризма — горяха медицински материали, легла, плът.