— Добре! — Тайсън се изправи. — Добре, Винс. Стига. Стига, за Бога!
Известно време двамата мъже стояха в мълчание. След това Корва се приближи до Тайсън и за най-голямо негово учудване го прегърна. Тайсън се стегна, изпаднал в недоумение какво да направи. Не беше го прегръщал мъж, и той не беше прегръщал мъж от… от Виетнам. Несръчно раздвижи ръце и потупа Корва по гърба.
— Извинявай… — Корва се отдръпна. — Знаеш какви са италианците.
— О, няма нищо — изкашля се Тайсън. — Аз също… се бях развълнувал.
Корва въздъхна дълбоко.
— И това са само престъпленията, за които могат да те подведат под отговорност и днес — убийствата. А имаше и друго — побоищата, сексуалното насилие… Е, сам знаеш. — Той погледна към Тайсън. — Защо ли ги оставих да го направят три пъти, преди да сложа край на това, Бен? Защо?
— Защото първите два пъти, когато си го видял, не си повярвал на очите си — отвърна Тайсън.
— Да — бързо кимна Корва. — Да, така беше. Предполагам…
— Това ли беше? — Тайсън разтърси лицето си и каза уморено: — Искам да кажа, свършихме ли?
Корва започна да си прибира чантата.
— Сега сме вече понеделник — каза той. — Слушането на показанията по член 32 ще се състои в петък сутринта. Предполагам, че ще трябва да говорим за него следващия път. Да видим какво можем да направим, така че да не ти предявят обвинение.
— В петък следобед, може вече да съм свободен човек — каза Тайсън.
— Може би — кимна Корва.
— И може би следващата седмица ще ме освободят от военна служба.
— Би могло.
— С изклкочение на това, че нищо такова няма да се случи, нали?
— Вероятно не.
Тайсън го виждаше, че е разстроен и пиян, и започваше да става дръпнат.
Корва си взе куфарчето и отиде до вратата.
— Опитах се да ти извадя пропуск, за да се срещнем утре в града — каза той. — Но полковник Хил мисли, че ако избягаш, ще провалиш кариерата му. И е прав.
— Няма да избягам.
— Знам. Но те не те познават. Така че аз ще дойда утре някъде към обяд. Ще бъдеш ли тук?
— Обади се на секретарката ми — насили се да се усмихне Тайсън, — и тя ще ти даде разписанието ми за сутринта.
— Добре. — Корва отвори вратата, пое си дълбоко въздух и погледна назад към Тайсън. — Наруших правилото си за историите за войната. Съжалявам.
— Няма нищо.
— Няма да се повтори. — Той излезе в преддверието. — Целуни жена си за довиждане, когато тръгне утре за работа. Целуни и сина си.
— Можеш ли да караш?
— Не. Ще взема такси. — Корва тръгна несигурно надолу по пътеката.
Тайсън го изгледа как завива към главния портал.
— Господи — тихо си каза, — нима ръцете на всички са окървавени? Има ли някой, който да се е забърнал от онова място с неопетнена чест?
Както толкова много други мъже, помисли си той, Корва сякаш бе преминал през всичко това без нито една драскотина, но то бе само докато не надникнеш вътре в душата му.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ОСМА
Дъждът биеше силно по прозорците. Тайсън захвърли настрани сутрешния вестник, включи телевизора, после го изключи. Наля си още едно кафе, но не го изпи, след това си запали цигара и я изгаси.
— По дяволите!
Загледа се в счупеното стъкло на прозореца и подуши хладния влажен въздух, който влизаше през него. Измери с крачки дължината на хола, пет крачки, кръгом, пак пет крачки. Легна на земята и направи трийсет лицеви опори. Стана и избърса потта от лицето с ръкава на сивия си анцуг. Анцугът му беше мръсен и той се зачуди дали му беше разрешено да отиде до местната пералня или трябваше да изпрати дотам сина си след училище или жена си след работа.
Очите му се спряха на вазата върху телевизора, в която имаше една-единствена жълта чаена роза. По някакъв начин мисълта за това цвете на това мрачно място го обиди. Усилията на Марси да накара къщата да заприлича на дом го ядосваха. Взе вазата и отиде до вратата точно когато звънецът иззвъня. Застана неподвижно, устоявайки на желанието да отвори веднага. Вероятно беше Корва, а той можеше да постои малко под дъжда. Щеше да укрепи характера му. Звънецът на вратата звънна отново. Тайсън изчака още цяла минута, след това отвори. Винсънт Корва влезе бързо вътре и затвори чадъра си. Погледна вазата с чаената роза в ръката на Тайсън.