Тайсън кимна.
— Фарли е в инвалидна количка, така че нищо не можеш да му направиш.
— А не мога ли да размажа от бой Бранд? Корва замислено се почеса по носа.
— Прави онова, което чувстваш, че трябва да направиш, когато пътищата ви с Бранд се пресекат — каза той. — Аз не мога да ти давам акъл какво да правиш.
Тайсън погледна към входа на трапезарията. Корва проследи очите му. На вратата, в очакване да й посочат място, бе застанала Керън Харпър. До нея стоеше красив по-възрастен от нея мъж в униформа.
— Това е офицерът, натоварен с разследването по член 32, полковник Гилмър — каза Корва. — Кучката до него също изглежда позната.
— Вече не ги наричаме кучки.
— Да бе. Какво ли ми става тази сутрин? Келнерката ги водеше към една маса, близо до тази на Корва и Тайсън, но Гилмър й каза нещо. Тя им посочи друга маса, откъм Пиърс. Гилмър поклати глава и след известно обсъждане те с Харпър си намериха маса в неутрална част на трапезарията.
— Господи, някой трябва да инструктира местния обслужващ персонал — отбеляза Корва.
Тайсън наблюдаваше как Керън Харпър сяда на стола, който й подаде полковник Гилмър. Когато Гилмър отиде до своя стол, тя погледна към Тайсън и очите им се срещнаха през стаята. Тя първа се усмихна: една от онези мимолетни, но интимни усмивки, каквито си разменят бившите любовници, когато се видят по ресторантите в компанията на новите си партньори.
Тайсън й отвърна с усмивка, която се надяваше да е приемлива, макар че не знаеше какво точно чувства към нея. Корва кимна към Керън Харпър и полковник Гилмър.
— Изглежда също толкова стегнат, колкото и гласът му по телефона — каза Корва. — Ще се позабавлявам с този приятел. А тя наистина е красива жена. Чудя се защо така и не се е омъжила. Сигурно си мисли, че ще оглупее.
— Тази сутрин се държиш като неандерталец — отвърна хладно Тайсън.
— Знам. И сам го виждам.
— Осем и нещо е — каза Тайсън, поглеждайки към часовника си. — Какво се предполага, че трябва да правим през следващия час?
— Уредих да имаме на разположение една зала за пресконференция. Тук, в клуба. Ще седнем там и ще си поговорим. А точно в девет и петнайсет ще влезем в залата, подходящо наречена Каменната зала. А по пладне вече отново ще сме тук за обед.
— Защо не напълняваш? Тъпчеш се като свиня.
— Тежа сто кила, но са само мускули. — За момент Корва се вгледа в полковник Пиърс в другия край на трапезарията.
— Искам да видя как изглеждат — каза Тайсън. Обърна се на стола си и в същия момент Пиърс погледна към него. Тайсън не отмести погледа си, но Пиърс се извърна. Тайсън се обърна обратно към Корва и отбеляза: — Изглеждат мрачни.
— Точно така се предполага да изглеждат прокурорите, за да проличи, че вършат мръсната работа вместо обществото. Чу ли се с Марси тази сутрин? — попита Корва.
Тайсън поклати глава.
— Тя никога не се обажда, когато е в командировка. Аз също не й се обаждам, когато съм в командировка. Това е правило.
— Не знам дали бих искал жена ми да пътува — почеса се Корва. — Рисковано ли е?
— Да.
— Аз пък съм един старомоден италианец.
— Точно в това ти е проблемът.
— Мислиш ли за изслушването?
— Само за него си мисля.
— Хайде да вървим — каза Корва като си допи кафето. Той махна на келнерката и по някаква неясна причина на повикването му се отзоваха и петте сервитьорки, плюс трите помощник-келнера и разпоредителката.
В залата настъпи пълно мълчание, когато разпоредителката пристъпи напред и каза:
— Лейтенант Тайсън, ние всички бихме искали да ви пожелаем късмет и да ви кажем, че за нас беше удоволствие да ви обслужваме през последните няколко месеца. Бихме искали да знаете, че всички ние ви смятаме за истински офицер и джентълмен. — И по неин пример малката група му изръкопляска.
Тайсън се изправи и с изненада установи, че в гърлото му е заседнала буца от вълнение. Той протегна ръце към жената и спонтанно я прегърна и целуна по бузата.
— О… нямаше нужда… — изчерви се тя.
— Благодаря много на всички ви — каза с прегракнал глас Тайсън.
Корва породи нови ръкопляскания и този път някои от другите присъстващи в залата се присъединиха към тях. Обслужващият персонал се поклони, обърнаха се и напуснаха залата.
Тайсън остана прав. Погледът му падна върху масата, където бяха седнали Пиърс, Уейнърт и Лонго. Те ядяха закуската си с подчертано безразличие. В другия край на трапезарията полковник Гилмър ожесточено изучаваше менюто. Керън Харпър незабележимо му намигна.