— Как така един сноб като теб успява да предизвика такава симпатия сред масите? — попита изправяйки се Корва.
— Красив съм.
— Да, като Били Бъд. Но него въпреки това са го обесили. — Корва взе куфарчето си. — Е, не виждам сметка, така че предполагам, че закуската е била безплатна. — Той поведе Тайсън към изхода от трапезарията.
Те се добраха до най-североизточната част на старото укрепление и се приближиха до тежка дъбова врата.
— Трябва да се кача горе, за да взема някои документи — каза Корва. — Влез вътре. Би трябвало да има кафе и сладкиши. Ще дойда след няколко минути. — Той се обърна и бързо се отдалечи.
Тайсън пристъпи към вратата. Не знаеше кой и какво има зад нея, но не беше само кафе и сладкиши. Обърна се назад и видя как Корва изчезва зад завоя. Тайсън отвори вратата и позна стаята.
Беше стар склад за барут със стени от подсилен бетон, а на пода бе постлан килим в кралско синьо.
Стаята беше слабо осветена от поставената на земята лампа, но от тавана струеше странна светлина, която както Тайсън знаеше, идваше от вградените в тавана стъклени пръчки, образуващи пролука в дебелия бетон, за да може в стаята да влиза светлина, защото в склада за барут не можеха да се ползват газови лампи.
Всички те седяха около кръглата маса, пиеха кафе, ядяха и говореха на тих глас. Във въздуха беше увиснала плетеница от цигарен дим, който подсилваше чувството, че е пристъпил прага на света на виденията.
Тайсън затвори вратата зад себе си. Разговорът стихна и мъжете замряха в неловко мълчание, притеснено въртейки в ръцете си цигари и чаши кафе.
Пол Садовски се усмихна и се изправи.
— Мирно! — извика той. Другите четирима се изправиха колебливо, не застанаха мирно, но не стояха и свободно.
Тайсън направи няколко крачки в стаята. Видя, че Садовски е станал огромен. Косата му беше по-оредяла, носеше мустачки, които приличаха на две извити гъсеници. Беше облечен в нещо, което вероятно бе най-модерния всекидневен костюм в страната.
Тони Скорело бе все така слаб, но бе отгледал гъста черна брада, за да замести косата, която липсваше на почти напълно голото му теме. Тайсън не би могъл да го познае, освен по огромните му еленовокафяви очи. Беше добре облечен, със свободен сив костюм и небесносиня риза, но вместо връзка имаше дебела златна верижка.
Луис Калейн сякаш не беше се променил, а полинезийските му черти бяха станали още по-красиви. Имаше много гъста гарвановочерна коса и носеше тъмносив камгарен вълнен костюм, ушит в стил, който Тайсън никога не беше срещал в Ню Йорк.
Лий Уокър не беше много променен, въпреки че седемнайсетгодишният младеж, когото Тайсън познаваше някога, сега беше малко по-висок и по-набит от преди. Уокър беше облечен с кафяв полиестерен костюм и риза с отворена яка.
Ернандо Белтран изглеждаше много възрастен и това изненада Тайсън. Лицето му беше подпухнало, а под добре ушития бледосив костюм прозираше тялото на дебелак. Белтран беше окичен със златни пръстени и златен часовник Ролекс. Усмихваше се до уши, като разкриваше един златен зъб.
— Господи — помисли си Тайсън, — как ли изглеждам в техните очи?
Садовски пристъпи напред, сякаш всичко беше репетирано. Той застана демонстративно в мирно, глътна си корема, изпъчи гърди и козирува:
— Сержант Садовски ви се явява по ваше заповед, сър!
По стар навик на Тайсън му се прииска, да му напомни, че в американската армия първо се казва „сър“, което идва накрая само в английските филми за войната. Вместо това Тайсън козирува в отговор без нищо да каже.
— Свободно! — каза той.
Садовски протегна ръка, хвана ръката на Тайсън и твърдо и силно я стисна.
На Тайсън му се искаше сега Корва да е в стаята — не за да може да сподели с него този момент, а за да да му размаже муцуната. Тайсън погледна Садовски с топлота.
— Как си, Ски?
— Много добре, лейтенанте.
— Бен.
— Бен — разсмя се той. — Странно звучи. Тайсън се приближи до масата и Белтран го сграбчи за раменете.
— Навремето зае от мен двайсет долара, амиго. Със сложните лихви, сега това са над два милиона. — Той се засмя от дъното на душата си.
— Как си, приятелю? — хвана ръката му Тайсън. Той потупа Белтран по корема. — Как ще носиш своята М — 60 с това нещо?
— От добър живот е — разсмя се Белтран и сам се потупа по корема. — Притежавам половината от Западен Маями. Ела и ще си прекараме страхотно. — Той намигна.
— Какво правиш, призрако? — обърна се Тайсън към Лий Уокър.