— Оправям се, лейтенанте. Бен. Не притежавам половината от каквото и да е било, но ако дойдете надолу по Мейкън, ще ви заведа да постреляме птици. Все още ли сте добър с пушката?
— Ще видим. Ще ми бъде приятно. — Тайсън заобиколи масата и отиде при Луис Калейн. Тайсън дръпна етикета на елегантния му костком. — Пак ли търгуваш с наркотици, Ананасе?
Всички се разсмяха.
— Просто навремето имах късмет с тези пуяци от континента — смутено се усмихна Калейн. — Сега правя туристически обиколки. Елате да проверите. Вие също изглеждате чудесно, лейтенанте — добави той и се усмихна. — Откъде взе тези медали?
— Не помниш ли войната? — Тайсън се приближи до Скорело.
Стиснаха си ръцете и Скорело промърмори:
— Радвам се да се видим отново.
— Аз също, Тони. Живееш във Фриско, нали? Страхотен град.
— Така е. Работя за градските власти.
— Откога имаш това закръглено коремче?
— Отдавна — насили се да се усмихне Скорело. Известно време всички постояха в мълчание, после Тайсън каза:
— Благодаря ви, че дойдохте. — Въпреки че те естествено не бяха имали кой знае какъв избор. — Не знаех, че който и да е от вас ще бъде тук — каза Тайсън. Вероятно Корва е решил да промени тактиката си, помисли си той. — Ще свидетелствате ли днес? — попита.
— Не, не — отвърна Белтран. — Господин Корва просто ни помоли да дойдем и да се видим с вас. Нещо като малко събиране. Но ще се върнем, за да свидетелстваме пред военния съд — добави той.
Пак всички замълчаха.
— Може да няма военен съд — каза Тайсън.
— Идеално — отзова се Белтран.
— Седнете — каза Садовски. — Сипете си кафе. Ей, този Форт е нещо различно. Прилича на старите френски фортове край Куанг Три.
Тайсън седна на един свободен стол и другите също седнаха. Наля си кафе от сребърната кана. Белтран огледа масата, така сякаш се бяха събрали на заседание на някакъв съвет.
— И така, това сме — каза той. — Е какво е останало от четирийсет и петте души от първи взвод на рота „Алфа“ от Пети Батальон на Седма кавалерия. Господи, Кастър е имал повече оцелели.
Няколко души прихнаха привидно весело.
— Не забравяйте Кели и Де Тонг — каза Садовски. — Те също са някъде тук.
— Де Тонг е мъртъв, Ски — изсумтя Скорело. — Той така и не успя да се върне, Кели може би също не е между живите.
Никой не продума, докато Уокър не каза тихо:
— Не забравяйте и Доктора и Ред.
Стаята отново потъна в тишина, докато Белтран не удари с юмрук по масата.
— Тези педераси. За Доктора мога да го разбера. Той не беше от нашите. Но Ред — ето това не мога да го проумея.
Тайсън ги наблюдаваше през дима от пурата на Белтран. Търсеше нещо в лицата им, макар да не знаеше точно какво. Може би имаше малко вина, но основното бе предизвикателство и увереност в собствената правота. Ако не можеш да оправдаеш пред себе си хладнокръвното убийство на бебета, деца и жени, то трябва да умреш в душата си или да си мъртъв като Харълд Симкокс — и в душата си, и изобщо.
— Шарката почти стигна дотук — каза Тайсън. — Той беше твой приятел, нали, Тони?
Скорело подръпна брадата си.
— Не бяхме се чували през последните няколко години. Беше го закъсал.
Тайсън си взе цигара и Калейн му я запали със златния си Дънхил.
— Навярно знаете за смъртта на Муди — каза Тайсън.
Никой не отговори. Тайсън имаше усещането, че всички изпитват смесени чувства по повод на тази среща.
— А как умряха Бронтман и Селиг? — попита той и огледа масата.
— Фреди умря в Кхе Сан — отговори Садовски. — Уцелиха го с една от онези шейсет милиметрови картечници, които жълтите толкова харесваха. Селиг го убиха в долината А Шау. Беше някаква дяволска бъркотия, лейтенанте! Проклетите жълти имаха оръжие, боеприпаси и всякакви други гадости. Селиг стъпи върху мина. Изпратиха го вкъщи в чувал.
Тайсън си дръпна от цигарата.
— Мислехме, че в Уей е страшно — добави Калейн. — Мога да ви кажа, че в А Шау беше още по-зловещо. В Кхе Сан също не бяхме на разходка. Изпуснахте най-доброто.
— Такъв ми бил късметът — кимна Тайсън. Садовски продължи да излага устно историята на рота „Алфа“.
— След като си заминахте ни изпратиха в Ивънс за почивка и попълнение. Някакъв тип на име Нийли ни стана командир. После ни пратиха и още двама младши лейтенанти, група млади зелени момчета направо от военното училище, изглеждаха на по шестнайсет години. След това дойдоха сто души попълнение, всичките бяха редници, нито един старшина или сержант нямаше между тях и още излъчваха миризмата на военното училища. По дяволите, а когато най-сетне ме прехвърлиха в тила, всички тръгнахме да се прибираме вкъщи. Призрак… а ти къде беше?