— Приближихме се внимателно — каза Белтран. — Уокър хвърли вътре една граната, след което нахлухме в помещението.
— Беше празно — каза Уокър, — и решихме да се укрием тук, защото бяхме доста изтощени.
Тайсън погледна към процепите в стените. Заревото на нощта избледняваше, а небето просветляваше под лъчите на новата зора. Дъждът беше спрял, а навън бе настанала странна тишина, последвала обичайното оттегляне на врага призори.
За момент Тайсън се загледа в пращящата свещ, след това, както беше легнал, се примъкна по-близо до нея в центъра на бункера. Кели, после Садовски се придвижиха до него, последван от Де Тонг и от останалите мъже. Тайсън протегна ръката си напред и Кели сложи своята върху тази на лейтенанта. Тайсън ги наблюдаваше, докато всеки един от тях сложи ръката си в кръга и Тайсън се вгледа във всяко лице на светлината на потрепващия пламък на свещта. Не знаеше точно какво изпитва към тези мъже, но изглежда надделяваше съжалението.
— Даваме думата си като войници — започна Тайсън с добре овладян глас, — като братя, като другари по оръжие, като мъже, като приятели, като хора, преминали заедно през страданията и, може би, като християни. И знаем за какво даваме дума. И то е завинаги. Кели?
— Давам дума. Докторе?
— Давам дума. Садовски?
— Давам дума. Де Тонг?
— Давам дума. Белтран?
Всеки от нас можеше да се завтече при полковника и да предаде останалите — каза Ернандо Белтран. — Но в онази нощ ние си дадохме дума. И устите ни трябваше да останат запечатани до смъртта ни. Аз не съм казал на никого, дори на свещеника. Така че нося този смъртен за душата ми грях в себе си… това избиване на монахини… И трябва да се моля всеки ден Бог да ми прости, когато застана пред Него. Ако Той не го направи, ще бъда прокълнат навеки. Направих го заради нас.
Тайсън се заслуша в разговора им, после каза рязко:
— Достатъчно. Ще обсъждаме Бранд някой друг път. — Той превключи на по-светска тема. — Къде сте отседнали?
— Армията ни настани в хотела за гости тук — отговори Садовски. — Пристигнахме миналата вечер. Но адвокатът ви ни каза, че иска да ви изненадаме.
— Искам да ви заведа в един кубински ресторант в града, на име „Викторс“ — добави Белтран. — След това ще отидем някъде другаде за още нещо. — Той се обърна към Тайсън, но Тайсън пръв му намигна и Белтран се засмя. — Да! Ще дойдете, нали?
— Аз съм под домашен арест — каза Тайсън. — Но мога да ви заведа в местния клуб довечера.
— Там не пускат редници, лейтенанте — усмихна се Калейн.
— Пускат, стига редниците да са гадни цивилни типове — каза Тайсън.
Всички се разсмяха. Известно време си говориха за разни незначителни неща. Вратата се отвори и в стаята влезе Корва. Той огледа масата и очите му се спряха на Тайсън.
— Още един шибан офицер. Нали, Винс? — извика Садовски.
— Точно така, Ски — усмихна се Корва. — Старши лейтенант от пехотата. Двайсет и пета дивизия — специализирана за бой в джунглата. Най-доброто поделение в шибания Виетнам.
Петимата мъже нададоха викове и подигравки.
— Кавалерията беше най-добрата бойна единица — каза Белтран, — и го знаеш, ако наистина си бил във Виетнам.
— Жълтите се напикаваха от страх, когато виждаха да се задава Кавалерията — добави Калейн.
Корва посочи пагоните на Първа кавалерия на раменете на Тайсън. Емблемата бе във форма на щит с черна конска глава отгоре и черна черта по диагонала на фон, известен като кавалерийско жълто.
— Виждате ли това? — Той почука по конската глава. — То е конят, който никога не сте яздили… — Той прокара пръст по диагоналната черта — … а това е линията, на която не успяхте да се задържите. А жълтото говори само за себе си.
— О, глупости! — рязко каза Садовски.
— Върви по дяволите! — каза Калейн.
— Скрий се! — предложи му Уокър.
— Просто се шегувах, момчета — вдигна ръка Корва. — Стара армейска шега. Всички завиждаха на кавалерията.
— Ти си дяволски прав — каза Калейн.
— Добре. Време е да вървим — каза Корва, поглеждайки към часовника си. — Бих искал да ви помоля да изчакате тук, въпреки че не мисля, че ще ви извикам.
Тайсън стана и другите мъже също се изправиха. Белтран извади от куфарчето си малко шише с ром и го изпразни в седемте чаши с ново кафе.
— Малък тост, господа! — Той вдигна крехката чашка в животинската си лапа с маниера на човек, свикнал да вдига наздравици.
— Тост за мъртвите, да ми прости Господ — каза той. — Не мога да си спомня имената на всички, но Той знае кои са те.