— И на вас не би ви навредило, капитане. Капитан Галахър изръмжа нещо в отговор.
— След като така и така сте се насочили в тази посока — извика му той, — защо не минете да се разпишете в щаба? Вече е почти девет вечерта.
Тайсън не отговори. Той на няколко пъти смени темпото, карайки шофьора да намалява и да ускорява, за да бъде наравно с него.
— Тогава ще трябва да се върнеш в стаята си, синко — добави капитан Галахър. — Не се шегувам. Вие ни поставяте в доста неловко положение и затова решихме да вземем мерки срещу целонощните ви похождения.
Тайсън отново не отговори.
— Не ти ли липсва жена ти? — попита саркастично Галахър.
— Върви по дяволите.
— Внимавайте, лейтенанте. Ще ви ритна по задника. — След това добави с помирителен тон: — Опитвам се да ви помогна.
— Тук някъде май се подготвя някакво престъпление — каза Тайсън на капитана от военната полиция. — Защо като добро ченге не отидеш и да го разкриеш?
Капитан Галахър каза нещо на шофьора и джипът ускори надолу по пътя. Тайсън намали скоростта и премина в ходене, след което зави по пътеката към щаба. Изтри потта от очите си и бутна с рамо стъклената врата. Дежурният сержант зад прозорчето на пропуска беше известният му сержант Лестър от следствието по член 32. Той вдигна поглед от бюрото си в малката стаичка на дежурния.
— Хей, лейтенанте, как сте?
— Прилично за човек, който живее ден за ден.
— Дошли сте, за да се разпишете, нали? — разсмя се Лестър и се изправи.
— Не, сержанте. Търся си кучето.
— Забранено е да се държат кучета в базата.
— И аз така му казах. Къде е книгата?
— А… да… Да, сър. Тя е при полковник Левин. Той е горе и иска да се явите на рапорт при него.
— Да не би така да значи, че иска да ме види?
— Същите глупости. Само че трябва да направите и онзи смешен жест с ръката. — Лестър енергично козирува и се засмя.
Тайсън взе стълбите нагоре по три, направи няколко тренировъчни боксови движения докато вървеше по коридора за забавление на две служителки и влезе в приемната на адютанта. Пристъпи до вратата на полковник Левин и рязко почука.
— Влез — извика Левин.
Тайсън отвори вратата, приближи се до бюрото му и козирува.
— Сър, лейтенант Тайсън рапортува. Левин също козирува.
— Седнете. Изглеждате уморен.
— Да, сър. — Тайсън седна на стола срещу бюрото. Стаята беше почти тъмна, осветявана само от настолната лампа, която бе насочена към документите пред Левин и оставяше лицето му в сянка.
— Пропуснал си доста дни, в които е трябвало да се разписваш — обади се Левин от тъмнината.
— Да, сър.
— И отново си тичал — отбеляза Лени.
— Да, сър. Тренирам за бягството си.
Левин се разсмя. Той стана, отиде до един шкаф и се върна с бутилка вече приготвени коктейл Манхатън и две водни чаши. Наля две питиета и подаде едното на Тайсън.
Тайсън остави чашата си на края на бюрото на полковника. Загледа се в ръцете на Левин, останали в кръга светлина. Пръстите на лявата му ръка бяха оцветени от никотин. Тайсън почака, после сам наруши мълчанието.
— Работите до късно?
— Да, утре е празник. Утре е Йом Кипур. — Деня на изкуплението. Искам до обяд да съм свършил с работата си.
— Да. Утре синът ми не е на училище.
— Как вървят нещата вкъщи?
— Както може да се предположи. Грижите за детето и развлеченията му ни създават известни проблеми.
— Знам. Имам трима сина. Но вече пораснаха.
— И те ли са в армията? — усмихна се Тайсън.
— А, не. Нагледаха й се. Доста е тежко за семейния живот. Имах три тежки назначения. Едното беше за година и половина в Корея. Съпругата на военния трябва да бъде много особена жена. Иска се и доста голямо взаимно доверие, когато хората се разделят за толкова дълъг период от време.
Тайсън се зачуди дали в това нямаше и някакво послание за него. Пийна си от топлия Манхатън.
— Есента дойде — отбеляза Левин. — Преди харесвах този сезон, но с годините започнах да чакам с нетърпение пролетта и лятото. „Сега е есен, когато плодовете падат и започва дългото пътуване към забравата… построи ли своя кораб на смъртта, о, построи ли го?“
— Това въпрос ли е? — Тайсън довърши питието си.
— Не, това беше Д. X. Лоурънс. — Левин взе полуизгоряла пура от пепелника и я запали, като клечката кибрит за миг освети лицето му. Кълбетата пушек изчезнаха в тъмнината. — Това което действително ме ядосва — продължи той, — е, че армията всъщност не иска да има процес. Но се чувстват задължени да го направят заради пресата, Белия дом. Конгреса, който им одобрява бюджета, министъра на отбраната и главнокомандващия на армията и дори заради собствения си правен отдел.