— Лека нощ, лейтенант Тайсън — чу се гласът на капитан Галахър във влажния въздух.
— Вървете по дяволите, капитан Галахър. Влезе в къщата и затвори вратата зад себе си, осъзнавайки, че няма да я отвори отново преди сутринта в деня на процеса си.
ЧАСТ ТРЕТА
Ще ти издам една голяма тайна, приятелю. Недей да чакаш деня на Страшния съд. Правосъдието се раздава всеки ден.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА
Бен Тайсън отвори входната врата на жилището си и тръгна по пътечката. Шофьорът на патрулната кола му козирува и отвори задната врата. Тайсън свали униформената си фуражка и я остави до Винсънт Корва.
Капитан Галахър седеше на предната седалка до шофьора. Той извърна глава назад, усмихна се и попита:
— Накъде?
Тайсън не отговори, но Корва каза:
— Закарайте ни до някоя църква.
Шофьорът потегли. Той бавно подкара към военния параклис на ъгъла на Рузвелт Лейн и Граймс Авеню.
За около две минути те стигнаха до голямата църква от червени тухли, към която бе прикрепена дълга административна сграда. Обширният църковен комплекс беше изграден през краткия период, когато Форт Хамилтън е бил армейско духовно училище. Служебната кола се приближаваше към църквата от южната й страна и Тайсън се загледа в обширните ливади и яворите, обградени сега в богат на нюанси златистожълт цвят. Зад единствения шпил на църквата се извисяваше сивата опорна кула на моста Верацано от страната на Бруклин. Тайсън забеляза, че около стълбите на църквата се бяха струпали близо стотина души.
Служебната кола прекоси бордюра и подкара през ливадата, след което спря точно пред малката вратичка в дясното крило на църквата. Капитан Галахър се обърна назад към Корва и Тайсън.
— Искат да влезете през тази врата.
— Затова ли карахте през ливадата и спряхте точно пред нея? — отвърна му Корва.
— Да, сър — прехапа устни Галахър.
Корва отвори вратата и се измъкна навън. Тайсън го последва. Те стояха под лъчите на хладното октомврийско утринно слънце между спрялата кола и вратата. Тайсън погледна над покрива на колата.
— Защо са се събрали там всички тези хора?
— Защото не могат да влязат вътре. Пускат само с покани. Но те искат да покажат, че са част от всичко това. Затова стоят там.
Тайсън не отговори.
— Всъщност те трябва да са военни или семейства на военни — добави Корва, — защото базата е затворена за цивилни лица от снощи. Изключение правят само за работещите тук и за онези, които имат пропуски за процеса.
— Трябваше да искаме парите от пропуските за процеса, Винс.
— Да. Щеше да ми плати хонорарите.
Тайсън осъзна, че хората на пътеките, водещи към църквата гледат към него. Някои му махнаха, други го снимаха. Биха се приближили повече, ако нямаше половин дузина военни полицаи, заградили тази част от поляната.
— Стига сме давали възможност на фотографите — каза Корва. — Да влизаме. — Корва се пресегна да отвори вратата, но тя бе дръпната отвътре и постовия с изрядно лъсната бяла каска и бял колан, от който висеше кобура на автоматичен пистолет. Корва направи знак на Тайсън да влезе през вратата.
Тайсън си свали шапката, докато вървеше по дългия бял коридор. От двете му страни имаше врати, над всяка от тях имаше малка конзола в стената, от която висяха червени надписи: Отговорник по църковната дейност, Капитан Смит, Свето причастие и накрая още една табелка с надпис Равин Ели Хко Уейц, майор, Духовнически корпус. Корва спря пред тази врата.
— Когато пристигнах тук днес — каза той на Тайсън, — пред портала се бяха събрали буквално хиляди хора с плакати призоваващи за най-различни неща — от „Свобода за Тайсън“ до „Застреляйте копелето“. — Той замълча. — Отприщили са се много чувства, Бен. Повдигат се много стари въпроси, но не видях никого, който да знае отговорите.
— Това е така, защото задават погрешни въпроси. Корва почука на вратата на равина, после я отвори. Равин Уейц, пълен човек със сива къдрава коса, стана иззад бюрото си. Беше облечен в цивилен кафяв памучен костюм.
— Добро утро, господа. — Той стисна ръцете на Тайсън и на Корва.
— Много любезно от ваша страна, че ни предложихте кабинета си, равине — каза Корва.
— Да съм го предложил? Нищо не съм предлагал. Казаха ми: „Съдът се нуждае от помещения.“ Теглихме чоп и на моето листче пишеше „защитата“. Така че сега ще ви кажа довиждане. Но първо исках да ви кажа добър ден. — Равин Уейц взе дипломатическото си куфарче. — Колко ще продължи всичко това?
— Не мога да кажа — сви рамене Корва. — Днес е понеделник… Може би всичко ще свърши до петък…