— Кабинетът ще ми трябва в петък вечер преди службата. Тогава е шабата.
— Да, сър. Знам.
— Ще бъдете ли сред зрителите? — попита Тайсън. Майор Уейц тръгна към вратата и се обърна.
— Предложиха ми пропуски в отплата за ползването на кабинета. Но във всичко това няма нищо, което бих искал да видя. Желая ви успех и нека Господ ви благослови. — Равин Уейц напусна кабинета.
Корва сложи куфарчето си на бюрото на равина, а Тайсън остави фуражката си до него.
— Обстановката тук е подходяща за военен съд. — каза Корва.
— Все още ми се струва малко странно.
— Къде още биха могли да го направят в базата? Ние не искахме да бъде в Дикс.
— Каква е разликата, по дяволите? — каза Тайсън. Той отиде до прозореца и надникна през пролуките на транспарантите. По дължината на цялата Рузвелт Лейн имаше паркирали коли, включително и микробуси на телевизията. Военни полицаи направляваха движвнието.
— Наложи се да извикат два взвода на военната полиция от Дикс, а гражданските власти разделиха стотина ченгета от външната страна на портала.
— Никога преди не съм бил в центъра на събитията и на общественото внимание — извърна се Тайсън от прозореца.
— Свиква се.
— Не можеше ли всичко това да стане някак по-дискретно? — попита Тайсън.
— Опасявам се, че не, Бен. Бих искал само да има достатъчно представители на пресата и цивилни зрители, та всички да са принудени да играят честно. Но след като веднъж армията се поддаде на натиска и обяви открит процес, списъкът от хората, които трябва да присъстват задължително започна да нараства. Жената на командира на базата, госпожа Хил, поиска трийсет пропуска. Църквата побира около двеста души — добави Корва, — но от елементарно благоразумие армията се стреми да ограничи броя на реално присъстващите зрители до стотина.
— Никога не съм виждал сто души на неделните служби, мрачно се усмихна Тайсън.
— Залата, която са използвали за процеса на Коли, е разполагала с петдесет и пет места, и всеки ден всички те са били заети — отбеляза Корва. Тайсън забеляза, че майор Уейц бе направил кана прясно кафе и си наля чашка.
— Искаш ли? — попита той Корва.
— Не. Замисли се за възможностите на пикочния си мехур. Адвокатите са многословни.
Тайсън остави чашата кафе недокосната и запали цигара. Погледна си часовника, след това взе някаква книга и я прелиства няколко секунди, докато осъзнае, че е на иврит.
— Всички имат сценична треска — каза Корва. — Но десет минути след като влезеш вътре, вече ще се чувстваш добре.
— Чувствам се добре и сега.
— Чудесно.
— Продължавам да очаквам, че някой ще отмени всичко това — каза Тайсън.
Корва не отговори. Тайсън отново си погледна часовника. Огледа се за пепелник, не можа да намери и остави цигарата си в чашата кафе. Корва прелистваше жълтия си бележник. В коридора се разнесоха тежки стъпки. Спряха и се раздадоха три почуквания на вратата. Тя се отвори и в стаята влезе висок млад сержант от военната полиция, който се обърна към Тайсън.
— Сър, бихте ли ме последвали, моля.
Тайсън си взе фуражката, Корва си взе куфарчето. Сержантът, на чиято значка бе написано името Ларсън, каза:
— Можете да оставите шапката си тук, сър.
— Какво? А… — Тайсън остави фуражката на бюрото, оправи куртката и връзката си и излезе в коридора, последван от Корва. Сержантът от военната полиция Ларсън ги изпревари с широка крачка и ги поведе по коридора.
Прекосиха коридора и завиха наляво. Сержант Ларсън отвори вратата в края на коридора и Корва влезе през нея, последван от Тайсън, който крачеше след Корва по червения килим пред подиума на олтара. Съзнаваше, че от църковните пейки вляво от него се носи шепота на много хора. Корва посочи една дълга дъбова маса от далечната страна на подиума на олтара. Тайсън заобиколи масата и седна на твърдия дървен стол. Корва седна вляво от него.
Първото нещо, което Тайсън забеляза, че бяха махнали жертвената маса на олтара. От другата страна на червения килим, от посоката, от която бяха дошли, стоеше дългата маса, зад която щяха да седнат членовете на съдебния състав на военния съд — съдебните заседатели. Срещу него стояха седем празни стола. Тайсън погледна наляво. Задната страна на църквата, облицована със светъл орех, се издигаше на височина на двуетажна сграда към сводестия таван на катедралата. В средата на стената бяха окачени златни драперии, които стигаха от тавана чак до пода. Тайсън знаеше, че зад завесите имаше широка ниша, олтарната ниша, в която се издигаше високият олтар под надвисналият над него внушителен кръст. Завесите се затваряха по време на еврейски свещенослужения и нерелигиозни церемонии като настоящата. Всъщност той забеляза, че вече нищо видимо не напомняше за светостта на олтарното пространство, вътрешността на храма приличаше на обикновена аудитория и несъмнено бе проектирана така, че да се превръща от религиозен дом в светско помещение само с разместването на част от декора.