Забеляза и Андрю Пикард, който бе успял някак си да се запознае с Фил и Джанет Слоун и си приказваше с тях.
Видя и Пол Стайн, чийто апартамент беше обитавал, макар и за много кратко време. Зърна и полковник Левин заедно с жена, която Тайсън сметна за госпожа Левин. Те седяха до доктор Ръсел, шефът на Тайсън за кратък период от пребиваването му в базата. Видя и капитан Ходжиз, който си поглеждаше часовника. Тайсън се почуди кой управлява базата през това време.
Той продължи да оглежда пейките, търсейки Керън Харпър и най-сетне я откри, седнала на последния ред. До нея имаше красив мъж с офицерска униформа, който й говореше така, че Тайсън предположи да са повече от служебни познайници. Всъщност това вероятно беше човекът, за който му бе споменал Браун — полковник Ерик Уилетс. Тайсън подозираше, че полковник Уилетс щеше да са зарадва да му дадат доживотен затвор и вероятно бе дошъл, за да не пропусне възможността да си достави това удоволствие.
Преди няколко дни Тайсън бе получил писмо от Емили Браудър, вдовицата на капитан Рой Браудър, в което тя му изразяваше симпатията и подкрепата си. Тя също беше някъде там, сред хората на пейките, макар че нямаше как да разбере коя точно е тя.
Видя майка си на предната лява пейка, тя говореше с преподобния Симс, неговият, а преди и нейният пастор. Те сякаш си клюкарстваха нещо за енорията, което беше и единствената причина, способна да накара майка му да разговаря с този човек.
Вдясно от майка му бяха сестрите му, Лори, Джун и Керъл заедно със съпрузите им. А вдясно от сестрите му седяха Марси и Дейвид. Марси срещна погледа му, усмихна се и му изпрати въздушна целувка. Тайсън успя да й се усмихне в отговор.
— Тук ли е жена ти? — обърна се той към Корва.
— Не. Изнервям се, ако знам, че е сред зрителите.
— Така ли? А аз трябва ли да се изнервям от това, че всички мои познати, включително и учителят ми от отделенията, са там в залата?
— В никакъв случай — увери го Корва. — Ти няма какво толкова да говориш. Просто ме гледай как ще се правя на глупак.
Тайсън погледна към предните пейки от дясната страна на залата, които бяха запазени за представителите на средствата за масова информация. Винаги можеш да разпознаеш журналистите, помисли си той, защото приличаха на бегълци все още тъгуващи за епохата на шейсетте.
Корва наля вода от стъклената кана в двете пластмасови чашки пред тях. Тайсън забеляза, че има и метален пепелник, и си запали цигара.
— Би трябвало да ги откажеш — каза му Корва.
— Нека първо разберем дали ще ме разстрелят.
— Разумен довод. — Корва извади някакви документи от куфарчето си и започна да ги подрежда на масата.
Тайсън погледна надолу към едно от копията на обвинителния акт и прочете: Джейн Монто, Евън Доугъл, Бърнхард Рюгер, Марси Броа, Сестра Моник, Сестра Еме, Сестра Ноел, Пиер Галан, Маартен Люберс, Брат Донатъс, Сестра Джулиет, Сюзън Доугъл, Линда Доугъл.
Тайсън не намираше, че е човек със склонност към мистицизъм, но въпреки това някак си усещаше присъствието на мъртвите в преобразената църква — присъствието на капитан Браудър, на мъртвите от рота „Алфа“ и на мъртвите от болница „Милосърдие“.
Тайсън погледна към Корва. Стори му се, че адвокатът му изглежда леко притеснен, което беше разбираемо. Но в края на краищата, ако Корва изгубеше делото, не той щеше да отиде в затвора.
— Мисля, че схванах вица за пицата и и снарядите — каза Тайсън.
Корва се усмихна. Той подреди огромен брой моливи до жълтия си бележник.
— Както сам ще видиш — каза, — една от особеностите на процедурата при военния съд е, че прокурорския екип изпълнява някои процедурни функции, които в гражданския съд се изпълняват от съдията. — Корва погледна към Пиърс. — Този нещастник се опита да ме обърка с някои процедурни въпроси в делото за онзи дуел. Повечето военни адвокати са снизходителни към цивилните адвокати на защитата по въпросите на процедурите във военното правосъдие. Но Пиърс играе твърдо.
— Този път обаче ще играе срещу доста цивилни, а и срещу пресата — отбеляза Тайсън. — Това може леко да го изкара от равновесие.
— Мисля, че наистина е възможно — кимна Корва. — Виждаш ли как му треперят ръцете?
Тайсън се вгледа внимателно в Пиърс, но не видя нищо друго освен израз на спокойствие и хладнокръвие.
— Не — Тайсън пое дълбоко дъх и изгаси цигарата си. Зрителите изглежда започваха да стават нетърпеливи. Вратата в страничното крило на олтара се отвори и един мъж в униформа прекоси червения килим. Над пейките се разнесоха изпълнени с очакване призиви за тишина. Мъжът, сержант на средна възраст, зае мястото си на бюрото на съдебния стенограф. След като всички се увериха, че появата му не предвещава нищо съществено, разговорите се подновиха.