— Мисля, че се досещам до какво иска да стигне.
— И именно лейтенант Тайсън нареди на тези хора да съблекат дрехите си? — попита Пиърс Фарли.
— Да, сър.
— Това нормално ли беше?
— Ами… понякога. Въпреки че не по този начин. Обикновено ставаше в някоя барака. Пред фелдшера или някой офицер. Или пред някой по-възрастен човек. Или сержант. Един по един. В някоя барака.
— Но лейтенант Тайсън им заповяда да се съблекат там?
— Да, сър.
— На хора от различен пол.
— Да, сър.
— Какво стана след това?
— Каза ни да ги сложим легнали в гробовете и след това да ги застреляме.
Пиърс се изправи, сякаш беше изненадан и шокиран. Той бързо огледа смълчаната съдебна зала, после отново се обърна към Фарли.
— И вие направихте ли го?
— Не, сър. Те не бяха сторили нищо лошо, освен че погребваха телата на войници от северно-виетнамската армия.
— Никой ли не се подчини… Никой ли не изпълни тази заповед?
— Не, сър.
— Но вие ясно чухте лейтенант Тайсън да дава такава заповед?
— Да, сър. Той каза нещо като „Сложете ги легнали в гробовете и ги застреляйте.“ Селяните разбраха за какво става въпрос, страшно се изплашиха и започнаха да ни се молят.
Пиърс продължи да се задълбочава във въпроса:
— И така, след като никой не откликна на заповедта, какво стана?
— Лейтенант Тайсън ни заповяда да тръгваме и ние се върнахме обратно при взвода.
— Накъде се насочихте?
— Не съм съвсем сигурен. Някъде към околностите на Уей.
— Каква беше задачата ви?
— Просто да стигнем до Уей — отвърна Фарли, като сви рамене. — Морските пехотинци водеха там тежки боеве.
— Селото Ан Нин Ха и болницата бяха ли някаква междинна цел за вас? — попита Пиърс.
— Да, сър. Жълтите на могилата ни казаха за болницата. И лейтенант Тайсън издаде заповед, че това е следващата ни цел. Той каза на един от хората… мисля, че беше Симкокс, че там ще има мадами.
— Жени. В болницата.
— Да. И душове, и топла храна. Всички се изпълнихме с огромно желание да стигнем там.
— Имахте ли чувството, че лейтенант Тайсън възнамерява да завземете болницата?
— Ами, предполагам, че да. Обикновено взимахме онова, което искахме.
— И вие сте напълно сигурен, че лейтенант Тайсън и всички останали знаеха, че се насочвате към болница?
— Да, сър. Както казах, всички ние бяхме нетърпеливи да стигнем дотам. Но след като веднъж стигнахме, ни се прииска никога да не бяхме ходили на това място.
Пиърс остави казаното от Фарли да потъне в няколко мига тишина, после продължи:
— Господин Фарли, бихте ли ни разказали със свои думи какво се случи, когато наближихте селото Ан Нин Ха. Не ни спестявайте подробностите, независимо че биха могли да ви се струват маловажни.
— Добре. — Фарли започна дългия си и несвързан разказ. Изглеждаше объркан и несигурен, но Пиърс не го прекъсна нито веднъж, въпреки че често го окуражаваше с „Продължавайте“ и „Какво стана след това?“. Тайсън си помисли, че Пиърс е достатъчно умен, за да остави свидетеля, който не беше в състояние да се изразява ясно, да разказва по свой начин.
Когато Фарли започна да говори за избиването на хората, Тайсън огледа съда и зрителите на пейките. Хората просто се бяха навели напред и слушаха с такова внимание, каквото не бе успял да привлече нито един свещеник, равин или духовник, говорил от същото място.
Фарли се объркваше, търсеше си думите, забравяше имена, противореча си десетина пъти, не прояви никакви угризения и дори по невнимание отбеляза точки за защитата. Но цялостният ефект от първите свидетелски показания беше отрицателен за Тайсън. Нещо повече, когато Фарли свърши, Тайсън си помисли, че в залата едва ли има човек, който да не е стигнал до извода, че първи взвод на рота „Алфа“ е избил цяла болница, пълна с хора. Час и петнайсет минути, след като бе започнал, Фарли каза:
— До сутринта вече бяхме уточнили всичко. Тогава едно от момчетата — мисля беше Луис Калейн — накара всички да седнем в кръг и да подадем ръцете си… нали знаете… Ние протегнахме ръце и се заклехме, че ще се подкрепяме взаимно. Те бяха добри момчета. Винаги сме се подкрепяли един друг. — Фарли избърса с ръка потта от челото си.
Пиърс се загледа в свидетеля си, разкъсван от желанието дали да попита за настоящето му умствено и физическо състояние, или за по-важни въпроси, които ги очакваха.
— А обвиняемият сложи ли ръката си при вашите — най-накрая попита той, — и закле ли се, че ще прикрие истината за избиването на хората?
— Да, сър. Именно той съчини историята. Беше много сведущ по тези въпроси.
— Така ли? — Пиърс си позволи да се усмихне. Беше доволен и попита: — Искате ли вода?