Известно време Фарли предъвкваше долната си устна, после каза:
— Не, госпожо.
— Благодаря ви. Имам още един въпрос. Няколко пъти казахте, лейтенант Тайсън нищо не е направил и нищо не е казал в отговор на най-различни събития. Казахте също, че е бил изплашен. От какво е бил изплашен?
Фарли се замисли за момент.
— Беше изплашен от нас — отговори той.
— Благодаря ви.
Тайсън погледна към майор Синдъл. Беше на около четирийсет години с тъмноруса коса и сини очи. Очите й излъчваха интелигентност, а в гласа имаше някаква нотка топлота от юга. Имаше хубави ръце и си играеше с молива по почти чувствен начин. Не беше привлекателна, но Тайсън реши, че има достатъчно чар, за да бъде желана.
— Господин Фарли — попита подполковник Макгрегър, — вие казахте, че лейтенант Тайсън е дал заповед да бъдат избити всички болни и ранени неприятелски войници в болницата. Съзнавам, че оттогава е изминало изключително много време, но бихте ли могли да си спомните какви думи използва?
Фарли почука с пръсти по двете облегалки на инвалидната си количка.
— Нещо като… — най-накрая отговори той, — „идете да намерите жълтите“… не, каза „Войниците от северно-виетнамската армия“, или може би „Виетконгците“… „Идете да ги намерите и ги разкарайте“.
— Имал е предвид северно-виетнамските войници и виетконгците в леглата?
— Да, сър.
— Той каза ли това?
— Мисля, че да.
— Откъде знаете, че е имал предвид северно-виетнамските войници и виетконгците в леглата?
— Нямаше други северно-виетнамски войници и виетконгци наблизо.
— А вътре или в околностите на болницата нямаше ли противникови войници?
— Не, сър. Те избягаха.
— Благодаря ви.
— Господин Фарли — попита капитан Морели, представителят на адютантския корпус, — имам само един езиков въпрос. Думата „жълти“. Това противниковите войници ли означаваше? Или цивилните? Или и двете?
Фарли изглежда се зарадва, че някой най-сетне му задава толкова лесен въпрос.
— Жълтите можеха да бъдат и двете. Дръпнатите очи бяха цивилните. Дребните можеха да означават и двете. От голямо значение беше къде си и какво правиш. Чарли винаги беше противника, най-общо.
— А Чарли винаги ли беше жълт? И нали жълтите невинаги са били Чарли?
— Човек никога не можеше да разбере дали един жълт не е Чарли — усмихна се за пръв път Фарли.
— Разбирам. Благодаря ви.
— А в болницата — попита полковник Муър, — лейтенантът даде ли ви изобщо някаква непосредствена заповед?
— Не, сър — поклати глава Фарли. — Той даде само тази единствена заповед. Да се убият болните и ранените. Крещеше го на всички.
— И не е наблюдавал непосредствено изпълнението на заповедта си?
— Не, сър. Той остана в операционната зала.
— Вие видяхте ли лично как се изпълняваше заповедта му?
— Не, сър. Аз бях в операционната зала.
— Но в операционната зала е имало двама неприятелски войници и вие сте видели как ги застрелват.
— Точно така. Това го видях.
— Какво стана първо, господин Фарли — убийството на двамата лекари в операционната зала или заповедта на лейтенант Тайсън да убиете болните и ранени неприятелски войници?
— Мисля, че първо бяха застреляни двамата лекари — отвърна Фарли. — Не мога да си спомня. Беше твърде отдавна.
— Как бихте могли вие или хората от вашия взвод да определите кои от пациентите са били неприятелски войници?
Фарли се замисли за известно време.
— Не зная — отговори той.
— Лейтенант Тайсън даде ли някакви указания на хората за методите за разпознаване?
— Не, сър. — Изглежда, че Фарли реши да се възползва от възможността и каза: — Точно затова заповедта му беше безумна. След като я даде, всеки от нас можеше да застреля когото си иска. Жените също бяха виетконгци. Както и възрастните мъже.
— Но жените и бебетата от родилното отделение не са били такива.
— Предполагам, че не.
— И болничният персонал не е бил нито от северно-виетнамската армия, нито от виетконгците.
— Не, сър. Но те се грижеха за тях.
— Забелязахте ли някой от вашия взвод да се опитва да спре стрелбата?
— Не, сър. Някои момчета не стреляха. Или поне аз не ги видях да стрелят.
— Можете ли да назовете някого, който не е стрелял?
— Единственият, за когото съм сигурен, е доктор Бранд. Той не стреля нито веднъж.
— Благодаря ви. — Полковник Муър се обърна към полковник Спраул: — Съдебният състав няма повече въпроси.
Полковник Спраул погледна надолу към Ричард Фарли.
— Свидетелят е свободен, подлежи на повторно призоваване. — Спраул погледна към часовника си и каза на Пиърс: — Искате ли да призовете следващия си свидетел?