— Не, ваша светлост. — Пиърс се изправи. — Показанията на следващия свидетел могат да отнемат много време. Бих предпочел да започнем следващата сутрин.
— Съдът ще поднови заседанието си утре в десет часа сутринта — обяви полковник Спраул.
Всички станаха, когато полковник Спраул слезе от амвона и напусна залата на съда.
— Група аматьори — каза Корва на Тайсън.
— Според мен те зададоха много добри въпроси. Какво ти подсказват въпросите им?
— Че са повярвали в историята за избиването на хората. Глупак като Фарли не може да сътвори показания в продължение на час и половина за нещо, което изобщо не се е случило. Утре Бранд ще довърши обрисуването на картината. Всичко, което съдебният състав иска да разбере, е каква точно е била твоята роля, ако си имал такава, в това избиване. Те не искат да чуват за престрелки и схватки в стаите. — Корва вдигна куфарчето си. — Усещах, че това може да се случи. И още щом Фарли започна разказа си, почувствах как всички разбраха, че написаното в книгата на Пикард е в основни линии вярно.
— Ами да — каза Тайсън.
Корва се вгледа в изпразващите се пейки и забеляза, че Марси не е останала да ги чака. Той се обърна обратно към Тайсън:
— Къде искаш да отидем сега?
— В Париж.
— В моето ергенско жилище или в твоя апартамент?
— У вас. — Тайсън огледа вече празната църква, ако не се броеше очакващия го полицай и полковник Пиърс, който маниакално подреждаше книжата си. Тайсън се приближи до него и Пиърс погледна нагоре от стола си.
— Да? — каза Пиърс.
— Да, наистина — отзова се Тайсън.
— Мога ли да направя нещо за вас?
— Да, можете. Можете да кажете от мен на Ричард Фарли, че не му се сърдя. Ще го направите ли?
— Да.
— И да кажете на доктор Бранд, че е дошло време да си връщаме. Ще го направите ли?
— Мисля, че доктор Бранд го знае — отвърна Пиърс все така седнал на стола си.
Корва сложи ръка върху рамото на Тайсън и го дръпна встрани. После каза на Пиърс:
— Доста си напреднал, Греъм. Много съм впечатлен.
— Най-доброто още предстои — усмихна се Пиърс със стиснати устни.
— Май ще трябва да прекарате нощта, държейки доктор Бранд за ръката — каза Корва. — Два аспирина и до утре сутринта. Приятен ден. — Корва се обърна и излезе с Тайсън през страничната врата в коридора.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА
Пътят от сграда 209, известна също като Грешъм Хол в ергенския жилищен сектор на базата, към офицерските семейни жилища минаваше по улица Пенс, тиха алея с малко постройки, която пресичаше по-голямата част от откритата и лишена от дървета част на Форт Хамилтън. Пътят от Офицерския клуб към хотела за гости също минаваше по улица Пенс, но в обратната посока. Така че, помисли си Тайсън, не бе само пръст на съдбата, че се намери на една и съща улица със Стивън Бранд.
Тайсън го забеляза много преди Стивън Бранд да го забележи, въпреки че бяха единствените двама души, които вървяха по тревата, обрамчваща тясната улица. И странното беше, че той разбра, че това е Бранд много преди да успее ясно да различи чертите му на силно раздалечените улични лампи.
Беше няколко минути след десет часа вечерта и той току-що бе напуснал жилището на Корва в ергенския квартал, където основният предмет на разговора им беше човека, който в този момент вървеше на по-малко от двайсет метра пред него. Тайсън все още бе с униформа, защото не беше се прибирал да се преоблече. Забеляза, че Бранд носеше обемисто пардесю, за да се предпази от хладния нощен въздух, ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете, а брадичката му бе опряна на яката на палтото, което вероятно беше причината да не забележи приближаващия към него Тайсън.
Тайсън се огледа, но не забеляза обичайно придружаващия го патрул. Той вече беше на около пет метра от Бранд, който, усещайки, че някой се приближава към него, се дръпна още няколко стъпки навътре в тревата, за да остави място за човека, идващ към него.
Тайсън видя, че не само палтото бе обемисто, същото се отнасяше и за тялото под него. Бранд се беше подул като превтасало тесто, а лицето му сякаш също имаше вида и цвета на брашно и масло. Беше почти плешив, с изключение на кичур нелепо дълга коса, която се спускаше върху яката на тъмносиньото му палто. Тайсън се почуди как изобщо бе успял да го познае отдалече, след като това и сега бе трудно.
— Здрасти, докторе.
Бранд спря, макар че „замръзна на място“ би било по-точно, помисли Тайсън. Бяха на по-малко от два метра един от друг и можеха да си стиснат ръцете, ако някой от тях имаше желание за това.