Бранд за пръв път погледна Тайсън право в очите.
— Ти не ме харесваше още от самото начало — каза той.
— Навярно.
— И ще ти кажа защо. Защото не обичаше конкуренцията. Ти обичаше да си лидер, великият колежанин сред всичките незначителни пехотинци, които се въртяха около теб и те обожаваха. Аз бях чужденец, друг колежанин, който си имаше своята работа, независима от теб и почитателите ти. Вие всички толкова се гордеехте с това, че сте от пехотата — войници от Първа дивизия. Колко смешно. Ако това наистина беше елитна бойна единица, просто тръпки ме побиват като си помисля за другите дивизии.
Тайсън погледна Бранд в очите.
— Ти май намекваш за нещо, докторе?
— Виждаш ли, докато бях там, размишлявах върху всичко, което виждах. За разлика от останалите, моят мозък работеше. Ти си представяше, че си рицар, висок красив галантен рицар, който води до себе си четирийсет бойци. Аз бях магьосникът, разбираш ли, лечителят, чието присъствие трябваше да търпиш и който ти напомняше, на теб и на хората ти, за смъртта. В продължение на единайсет месеца гледах как хората ги смилаха, но нищо не казах. Но там, в пунктовете за спешна помощ и в болниците, където бяха моите хора, ние поне можехме да поплачем за тази сеч. Докато бях с вас аз си затварях устата. Ти ме мразеше, защото хората ме уважаваха. Но аз не бих се борил за одобрението на тази банда, дори да бяха последните човешки същества, останали на земята.
— Докторе, ще излъжа, ако не призная, че не всичко е лъжа — кимна Тайсън. — Но то не променя онова, което стори ти, нито онова, което беше. Или онова, което съм сторил или съм бил в дадения случай. Но до онзи ден аз изпълнявах съвестно дълга си. И нямах нито едно позорно петно до онзи ден — 15 февруари.
— Изпълнявал съм дълга си, след като сам си си определил задълженията. Няма много офицери, които биха реагирали като теб на инцидента в завладяното село. На теб ти харесваше да изпиташ морално превъзходство над всички останали. Между другото, веднъж те видях да излизаш от един публичен дом в Ан Кхе.
— Откъде знаеш, че е било публичен дом?
— Все тая — каза Стивън Бранд. — Миналото си е минало и ние не би трябвало да стоим тук и да си говорим за неща, случили се преди близо две десетилетия.
— Не, но не би трябвало да говорим за тях и утре. Бранд не каза нищо.
— Ние всички имаме своите недостатъци, доктор Бранд — каза Тайсън.
— Бих искал да си тръгна — отстъпи Бранд.
— След минутка, докторе. Аз все още съм воин, а доколкото виждам ти не си в най-добрата си физическа форма. Искам да ти задам един въпрос, докато все още имам тази възможност. Защо ти не доложи за случилото се в болница „Милосърдие“?
— Не знаеш ли? — попита го Бранд.
— Не, мислил съм за това. Но така и не разбрах защо ти, който нямаше нищо общо с всичко това, не го докладва.
— Добре тогава, ще ти кажа. Когато за пръв път осъзнах, че наистина ще прикриеш клането, усетих как пръстите ми се затягат около врата ти. И всяка сутрин се събуждах със усмивка, чудейки се дали това да бъде денят, в който да го стисна. И с всеки ден, който минаваше, без да си докладвал за станалото, аз знаех, че затъваш все по-дълбоко. Първите няколко дни бяха крайно изнервящи за мен, защото си мислех, че в крайна сметка ще се осъзнаеш и ще ме изиграеш. Мислех си, че може и да си направил таен доклад и че един ден ще ни отведат в базовия лагер за преподготовка и попълване на личния състав, където ще разберем, че сме арестувани. Но рискувах и чаках, и в края на февруари възнамерявах да те смъкна за косите на земята от високия ти пиедестал. Щях да видя как те хвърлят в затвора, а аз щях да прекарам останалата част от военната си служба в правния отдел на генералния щаб. Но съдбата отново се намеси на Ягодовото поле. — Бранд сви рамене и се усмихна. — И така, ето ни тук.
Тайсън дълго време остана в мълчание.
— Въпреки това можеше да докладваш за клането и да доложиш за мене — каза най-сетне той. — И друг път хора са излежавали присъдите си на болнично легло.
— Да, но след… морфина… бях малко притеснен. Чаках една седмица да видя дали ще получим съобщение за смъртта ти. След това ни казаха, че те изпращат в Япония и няма да се връщаш. Обмислих положението. Реших, че си достатъчно умен, за да разбереш, че нямаш абсолютно никакви доказателства за станалото. Така че реших, че сме квит. Или поне за тогава. — Той дълго се взира в Тайсън, после каза: — Аз бях от добро семейство, както и ти, и винаги ми бяха казвали, че съм нещо по-специално, както и на теб. Затова разбих силно его, също като теб. А ти ме хвърли в това гъмжащо от пиявици наводнено оризище и ме унижи пред всички тези хора, които след това трябваше да гледам в очите всеки ден… И сега се чудиш защо отговорих на обявите за издирване? Трудно ти е да повярваш, че някой може да мрази толкова очарователен човек, какъвто е Бен Тайсън? Уверявам те, аз те мразя. — Погледът на Бранд срещна очите на Тайсън. — Все още имам кошмари за тези пиявици. Понякога се събуждам с усещането, че пулсират върху кожата ми.