— Така ли. Бих ти препоръчал моя психоаналитик, но той се самоуби.
— Сега мога ли да си тръгна? — каза Бранд.
— Разбира се, докторе — кимна Тайсън. — Но трябва да запомниш едно. Връщането. Утрешният ден няма да сложи край на всичко това.
— Е, може поне да го прекрати за десетина-двайсет години. Лека нощ.
Той предпазливо направи една крачка, видя, че Тайсън няма да го спре и побърза да се отдалечи.
Тайсън продължи по пътя си без да се обръща назад.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТА
— Стивън Бранд — каза полковник Пиърс, — заклевате ли се, че показанията, които ще дадете по гледаното тук дело ще бъдат истината, само истината и нищо друго освен истината, и нека Бог да ви бъде съдник? — Заклевам се.
— Бихте ли ни казал адреса и професията си?
— Живея в Бостън, Масачузетс и съм лекар.
— Бихте ли назовали предишния си чин, военно подразделение и задълженията си по времето, когато сте служили във военните сили във Виетнам?
— Да, бях редник четвърти разряд в Петнайсети медицински батальон и служех като полеви фелдшер в рота „Алфа“, Пети батальон на Седма кавалерия, Първа въздушна дивизия.
Тайсън наблюдаваше, докато предварителните въпроси продължаваха. Бранд беше облечен в скъпи дрехи с подчертано лош вкус, които изглеждаха характерни за медицинското съсловие. Той се почуди дали не си купуват дрехите по каталог на Американската асоциация на медиците.
Тайсън погледна към първите редове на пейките и срещна очите на Марси, която както му се стори, му се усмихна някак си ениматично. Вече от няколко седмици отношенията им бяха малко странни, но нямаше открити скандали. Беше се вслушал в съвета на Корва да остави проблемите в брака му да почакат, докато на преден план беше процесът.
Докато оглеждаше пейките, забеляза, че всички, които бяха дошли за първото действие, се бяха върнали и за второто. Времето бе все така хубаво, а това винаги привлича хората да излязат навън, помисли си той.
Показанията на Бранд преминаха към по-конкретни, но все още периферни въпроси. Тайсън прехвърли вниманието си към съдийския състав. Бойните ветерани — полковник Муър, подполковник Макгрегър и майор Бауър — изглеждаха по-спокойни, слушайки показанията на Бранд, в сравнение с тези на Фарли, в които ставаше въпрос за жълти, хора-минотърсачи и войници, които взимат онова, което искат. Естествено, Бранд също говореше за подобни неща, но подборът на думите му беше по-добър. Тайсън отново погледна към Пиърс и Бранд, и се заслуша. Пиърс работеше много бавно, много логично и много предпазливо, за разлика от начина, по който беше подходил към Фарли. Бранд се изразяваше ясно и отговаряше на въпросите добре, сякаш беше свикнал с подобни неща, и Тайсън заподозря, че може да е взимал участие в граждански дела за компенсации или за лекарски грешки. Тайсън хвърли поглед към Корва, който си водеше бележки, докато слушаше как Бранд и Пиърс пеят своя дует. Корва още не беше направил нито едно възражение, а и нямаше кой знае на какво да възразява, с изключение на това, че Пиърс се обръщаше към Бранд с титлата „доктор“, което беше в разрез със споразумението отпреди процеса. Но Тайсън реши, че Корва постъпва благоразумно, като не привлича вниманието към този въпрос.
— На какво разстояние се намирахте от погребалната могила, докторе? — каза Пиърс.
— На стотина метра.
— И видяхте как тези хора събличат дрехите си?
— Да.
— Видяхте ли лейтенант Тайсън, Фарли, Симкокс или Кели да предприемат някакви действия, които бихте определили като заплашителни жестове към тези десетина граждански лица?
— Да, но не мога да кажа със сигурност кой правеше тези жестове. Но някой буташе цивилните и имаше насочени към тях пушки. И видях един от войниците да ги пръска с кал.
Тайсън отново погледна към пейките. Зрителите слушаха внимателно, но не така захласнато, както бяха приковани от показанията на Фарли. Фарли беше свършил грубата работа, и сега Пиърс и Бранд градяха върху нея камък по камък, тухла по тухла, една стабилна непоклатима конструкция, която Корва трябваше да се опита да разруши.