Полковник Пиърс седна на стола си.
— Защитата желае ли да произнесе заключителна пледоария? — обърна се полковник Спраул към Корва.
— Да, ваша милост — изправи се Корва.
— Моля, започнете.
Корва излезе отпред по средата на съда и започна:
— Уважаеми господин военен съдия, уважаеми членове на съдебния състав. Чухте делото на Съединените щати срещу Бенджамин Тайсън. Изслушахте двама свидетели, Ричард Фарли и Стивън Бранд, които бяха всичко, с които прокуратурата разполагаше срещу обвиняемия и чиито показания съставляваха всички доказателства, необходими, за да се потвърди изключително сериозното обвинение в убийство. Ако повярваме, че свидетелите са непредубедени и ненастроени спрямо обвиняемия, то ще сме пропуснали да разберем истинската същност и скритото значение на тези показания. Дори ако повярваме, че господин Бранд и Фарли са били свидетели на едно, масово убийство — и защитата не оспорва това твърдение — трябва да съсредоточим вниманието си на две думи „Застреляйте ги!“. Думите, които Бранд твърди, че са били използвани от обвиняемия, за да издаде една неправомерна заповед. Показанията на Фарли относно даването на тази пряка заповед леко се различаваха. Следователно, трябва да не обръщаме внимание на факта, че двамата свидетели на обвинението не могат да си спомнят имена, различни места и имена на техни другари по оръжие след изминалите осемнайсет години. Но трябва да вярваме на Стивън Бранд, когато твърди, че си спомня лейтенант Тайсън да казва „Застреляйте ги.“ И трябва да вярваме на Стивън Бранд, когато заявява, че лейтенант Тайсън не е направил нищо, за да спре извършването на убийство от подчинените му войници. Същевременно Стивън Бранд дори не може да си спомни кой е извършил самите убийства, които казва, че е видял или мисли, че е видял. Стивън Бранд има много избирателна памет. — Корва замълча и погледна към празното свидетелско място, после към Пиърс. След това отново се обърна към съдебния състав и продължи: — Прокуратурата привлече вниманието ви върху факта, че показанията на двамата свидетели не съвпадат във всички отношения. Но когато свидетелите говореха за лейтенант Тайсън, между техните показания нямаше почти никакви разминавания. Ако приемем, че различията в свидетелските показания се дължат на различния начин по който свидетелите възприемат събитието в зависимост от личните си особености, чувствителността и ценностната си система, то тогава защо те са така единодушни относно фактите, инкриминиращи обвиняемия? — Корва замълча отново, известно време предъвква горната си устна, после каза: — Стивън Бранд ви каза, че се е страхувал за живота си. Че хората от взвода са отишли при него след инцидента и са го заплашвали. Ако повярваме на това, защо да не повярваме, че лейтенант Тайсън също се е страхувал за живота си? Прокурорът заяви, че обвиняемият е влязъл в заговор, за да прикрие фактите около предполагаемото престъпление. Ако повярваме на Бранд, че лъжливата версия за събитията е била съставена в бункера и че той се е съгласил с нея само за да спаси собствения си живот, то защо да не повярваме, че обвиняемият е бил в същото положение? Защото поне едно може да се каже със сигурност: ако във взвода е имало двама души, чужди на войниците, то това са били Бенджамин Тайсън и Стивън Бранд. Показанията на свидетелите всъщност обрисуваха не само картината на масовото убийство, но и на метежа на войниците. И въпреки че защитата се съгласи с някои факти, защитата не може да приеме твърдението, че лейтенант Тайсън не е направил нито устен, нито писмен доклад за въпросния инцидент. Прокурорският състав ви предлага да приемете, че не е имало такъв доклад поради липсата на съответните веществени доказателства. Търсейки отговор на въпроса дали лейтенант Тайсън е докладвал както подобава на вишестоящите си началници за въпросните събития, съдебният състав би трябвало да вземе предвид, че никой разумен човек не би направил опит да предаде подобен доклад, докато животът му е в непосредствена опасност. И ако приемем, че лейтенант Тайсън е предавал по радиопредавателя лъжливи доклади на командира си, докато е бил физически заобиколен от дванайсет души, които току-що са извършили масово убийство, то според мен ще трябва да заключите, че той е действал разумно. А що се отнася до последвалите дни, докато все още са били из полята в период на голяма вражеска активност, сами можете да си отговорите защо не е предал доклад на вишестоящите си началници. Но може ли прокурорският състав, могат ли двамата свидетели да твърдят, би ли могъл който и да е да твърди, че някъде между 15 и 29 февруари — деня, в който лейтенант Тайсън е бил ранен и евакуиран, не е бил изпратен никакъв писмен или устен доклад? Не бихте ли могли да приемете, че не е изключено да е бил предаден устен доклад на командира на рота „Алфа“, капитан Браудър, и че капитан Браудър не е имал време да предупреди вишестоящите си за това, преди да бъде убит на 21 февруари? Не би ли могло, ако се направи обстойно проучване в архивите на армията, да се открият някакви документи, които да доказват, че обвиняемият е изпълнил дълга си да докладва за нарушаването на Единния кодекс? Може би не. Но това не доказва, че обвиняемият не е написал такъв доклад. А ако обвиняемият е направил такъв доклад — устен, писмен или и двете — и е видял, че във връзка с това не се предприемат никакви действия, какво се предполага, че трябва да направи той? Да напише втори доклад? Да. Ами ако го е направил? И какво, ако отново до него не достигне нито дума, свидетелстваща, че докладът му е бил получен? Какво се предполага да заключи той? Че се е загубил? Че са го загубили умишлено? Нима такива неща не са се случвали и преди? И когато лейтенант Тайсън е бил ранен и евакуиран от медицинските служби, вследствие на което е напуснат театъра на бойните действия в Югоизточна Азия, какви са били задълженията му относно този инцидент? Длъжен ли е бил да продължи да се занимава с въпроса? Несъмнено. Направил ли го е? Може би. Успя ли обвинението да докаже нещо в обратен смисъл? Не. Не е ли задължение на обвинението да доказва предявените обвинения, а не на защитата да ги оборва?