Корва си наля чаша кафе.
— Искаш ли да излезеш навън?
— Не.
— Искаш ли да видиш семейството си?
— Не — Тайсън продължи да гледа през прозореца. Корва се приближи до него и също погледна навън.
— Изглеждат подобаващо тихи. Изпълнени с уважение към онова, което става. Не беше чак толкова голям цирк все пак.
— Да. — Сцената всъщност му напомняше на почивка за пушене пред погребален дом — хората се запознават, от време на време някой бегло се усмихва. Всички са обърнали гръб на сградата, защото не искат да си спомнят какво ги е събрало. Последното слово всеки момент ще започне, затова никой не се отдалечава твърде много.
Корва обърна гръб на прозореца и застана до бюрото. Сипа си сметана в кафето.
— Доволен ли си от това как мина процесът?
— Предполагам, че когато те съдят по обвинение в убийство, този процес беше толкова добър, колкото човек би могъл да очаква — отговори Тайсън с нотка сарказъм в гласа си.
— Искам да кажа — малко нетърпеливо поясни Корва, — доволен ли си от начина, по който те представлявах?
— Ще ти отговоря след като чуя присъдата. — Тайсън забеляза, че в отношението на Корва прозираше някаква студенина. Предположи, че в отговора му се съдържа известен упрек. Стана му жал за Корва, който трябваше да чака тук с него. — Защо не отидеш да се поразходиш? — попита той.
— Искаш да кажеш, че съм уволнен?
— Не. Да се разходиш. На свеж въздух.
— Няма да направя и петнайсет крачки, и журналистите ще ме заобиколят и унищожат. Ще остана тук, докато ни извикат. Или до четири и трийсет. Но ако искаш да пушиш, отвори прозореца — рече Корва.
Тайсън отвори прозореца и осети студения полъх на мразовития есенен въздух.
— Колко мислиш, че ще продължи това? — Тайсън обърна гръб на прозореца.
— Процесът беше относително кратък — сви рамене Корва. — Няма много какво да обмислят, освен показанията на свидетелите. Могат да поискат запис на показанията.
— Колко ще продължи? — попита отново Тайсън, след като изчака известно време. — Дни? Часове? Минути? Имам ли време да си допуша цигарата?
— Обсъжданията на присъдата при военен съд обикновено са кратки. Има само едно гласуване и то е окончателно. — Корва замълча. — Смятам, че всички бяха взели решението си още преди да станат от местата си.
Тайсън разсеяно кимна.
— Няма смисъл да се правят, че мъчително са търсили решението си в продължение на дни — каза Корва. — Всъщност върху тях дори се оказва известен натиск да вземат решението си бързо. Те са офицери. Чули са делото. Имат си задължения. Предпочитат да се върнат в поделенията си и да си вършат работата, отколкото да стоят тук. Така че, за да ти дам точен отговор, допускам, че ще обявят присъдата преди четири и половина.
— Още шест часа — каза Тайсън, поглеждайки към стенния часовник.
— Да. Повече от достатъчно време.
— Нервен ли си? — насили се да се усмихне Тайсън.
— Притеснен.
— Ще се обърне ли късметът ти?
Корва се усмихна уморено, но не отговори.
Двамата приказваха известно време на различни несвързани с делото теми. Подходяща тема просто нямаше и всяко кратко отклонение в празнословни приказки неизбежно ги отвеждаше до нещо, за което не искаха да продължават да говорят. След час и половина Корва отвори вратата и помоли постовия да им донесе вестници и списания.
— Искам да те попитам още веднъж — каза той на Тайсън, — имаш право да се прибереш в жилището си — искаш ли да отидеш там?
— Не.
— Искаш ли да отидем да обядваме в клуба?
— Не. Не съм особено гладен. Но можеш да поръчаш да ни донесат нещо.
— Жал ли ти е за себе си?
— Не. Жал ми е за тебе. И за семейството ми.
— Да изпратя ли постовия да доведе жена ти тук?
— Не.
— А сина ти?
— Не. Нито майка ми, нито сестра ми, нито свещеника ми, никого. — Тайсън повиши глас: — Защо не можеш да разбереш, че не искам да виждам никого сега? Защо не можеш да разбереш, че ако видя някого… Не искам никой да ме вижда в това състояние… Човек няма ли право вече да страда достойно сам? — Той посочи Корва с пръст. — Ти би ли искал да имаш семейството си до себе си?
— Навярно бих, Бен — каза Корва с успокоителен тон. — Може би бих искал да имам тяхната подкрепа…
— О, по дяволите с подкрепата. Каква идиотска дума само.
Корва търпеливо въздъхна.
— Просто исках да съм сигурен, че разбираш, че това може да се окаже последния път… за известно време… когато можеш да говориш с тях… Без присъствието на охрана…
Тайсън започна да ходи напред-назад из малкия кабинет. Най-накрая каза вече по-спокойно:
— Не исках да си го изкарвам на тебе. Просто ти беше наблизо. Затова, иди си.