Тайсън стоеше напълно неподвижен, без да проявява пред полковник Муър и членовете на съдебния състав повече вълнение и чувства, отколкото те бяха показали пред него през цялата тази седмица. Някой в залата извика нещо, една жена изхлипа, въпреки че той не мислеше, че бе Марси или майка му, защото те и двете нямаха склонност да плачат.
— По подточка първа: виновен — продължи полковник Муър, — и по подточка втора: виновен, като обаче и в двете подточки думите „да ги застрелят“ и думите „заповядал да ги застрелят“ ще бъдат заличени и на тяхно място ще останат думите „с което е допуснал да бъдат застреляни“. — Полковник Муър погледна към Тайсън и леко кимна, за да докаже, че е свършил.
Тайсън козирува, обърна се и се върна при масата на защитата без да срещне погледа на Корва или на който и да е било друг, без нито веднъж да погледне към Марси и сина си.
Полковник Спраул огледа църквата и предолтарното пространство, където всички бяха прави с изключение на петимата членове на съдебния състав. Имаше озадачения вид на човек, който никога не е виждал такова нещо.
— Съдът ще се събере отново в понеделник в десет часа, с цел да стигне до подходяща присъда — съобщи той в микрофона на амвона: — Закривам заседанието на съда.
Но никой не тръгна към вратите. Вместо това всички мълчаливо стояха там, докато сержант Ларсън, сега вече с каска на главата, се приближи към Тайсън с още двама военни полицаи. Двамата военни полицаи застанаха смутено пред масата на защитата. Никой нищо не каза, докато накрая сержант Ларсън любезно попита:
— Сър, бихте ли ме последвали?
Тайсън стисна ръката на Корва, взе си фуражката и заобиколи масата, за да застане до военните полицаи, все още не достатъчно сигурен в себе си, за да погледне към семейството си. Двамата военни полицаи застанаха от двете му страни и прекосиха предолтарното пространство, за да излязат през страничната врата и продължат по дългия бял коридор. Тайсън забеляза, че коридорът беше празен и тих, огласян единствено от шума на техните стъпки.
Те стигнаха до една врата, която водеше към задната градина на църквата и постовият, който стоеше до нея, я отвори.
Тайсън си сложи фуражката и излезе навън в студената вечер. Първо забеляза цветовете на западната част на небосклона, който от тъмносиньо преминаваше към хоризонта в приятно оранжево и жълто под светлините на моста.
Едрите военни полицаи образуваха каре около него и го ескортираха до тъмната служебна кола. Вътре в църквата и в коридора беше много тихо, но тук го връхлетя разнороден шум: виковете на десетки хора, после на още повече, тъй като с течение на времето тълпата започна да се събира в задната част на църквата. Видя една телевизионна камера. След това приятната успокоителна тъмнина бе раздрана от проблясването на светкавици. Насочиха и микрофони към него, но охраната решително ги отблъсна назад. В цялата тази бъркотия той чу да се извисява мъжки глас, който викаше:
— Пуснете го! Пуснете го! Някаква жена бе успяла да се провре през кордона на охраната и се приближи плачейки:
— Господ да ви благослови! Господ да ви благослови! Когато стигна до него, един военен полицай я сграбчи и отблъсна настрана.
Тайсън се намери до колата, после вътре в нея. Сержант Ларсън се шмугна до него на задната седалка, след това се отвори и другата врата и друг военен полицай се вмъкна от лявата страна на Тайсън, като по този начин го притиснаха от двете страни. Вратите се затвориха и сержант Ларсън каза:
— Моля, сложете двете си ръце на облегалката на предната седалка.
Тайсън направи както му казаха и сержант Ларсън щракна чифт белезници около китките му. Тайсън се учуди колко са тежки.
Колата започна бавно да се движи по поляната зад църквата пред струпалата се тълпа, като превклкочваше от къси на дълги и свиреше с клаксона в ритмична последователност. Шофьорът ругаеше.
— Вече няма защо да се притеснявам за нощните ви похождения, нали? — каза военния полицай.
Тайсън извърна глава и се взря право в кръглите очи на капитан Галахър. Понечи да каже нещо грубо, но осъзна, че вече няма право да казва на капитан Галахър нещата, които си струваше да му се кажат.
Галахър явно почувства това и на свой ред и разбирайки, че не могат да бъдат достойни противници, смекчи тона.
— Стояхме тук да ви чакаме цял час, но да ви кажа честно, Тайсън, не ми се искаше да ви виждам в тази кола.