— Нормално ли е човек да се върне в частта си след подобен инцидент? — попита Спраул.
— Не е нормално, ваша милост, но лейтенант Тайсън и аз се върнахме в тила същата нощ и посетихме господин Бранд, който беше в санитарното отделение на батальона. Лейтенант Тайсън уведоми господин Бранд, че го очаква да се върне на бойното поле в рамките на двайсет и четири часа, в противен случай заплаши, че ще го предаде на военен съд по редица обвинения. Господин Бранд каза, че не би желал инцидентът да става публично достояние, защото искаше да следва медицина. Лейтенант Тайсън прецени, че проблемът с господин Бранд е разрешен и си помисли, че по-нататъшното присъствие на господин Бранд в бойната пехотна рота ще бъде от полза както за господин Бранд, така и за ротата. Господин Бранд беше добър фелдшер. Така че всичко приключи дотук, което е и отговор на въпроса на ваша милост защо господин Бранд се е върнал в бойната си единица.
— И това беше краят на случая? — кимна полковник Спраул.
— Не, ваша милост, това сега е краят на случая.
— Изглежда е така, господин Кели. — Полковник Спраул се загледа за момент в Корва, след това кимна в знак, че може да продължи.
— И как бихте характеризирали отношенията между лейтенант Тайсън и господин Бранд от този момент нататък? — попита Корва Кели.
— Не мисля, че на господин Бранд му се понрави да го унижават пред целия взвод, нито пък че му харесаха пиявиците — отговори Кели. — Затова бих определил отношенията между двамата като хладни.
— Мислите ли, че господин Бранд е имал зъб на лейтенант Тайсън?
— Навярно. Нито един от двамата не беше от така наречения лесно прощаващ тип.
— Мислите ли, че господин Бранд е запазил озлоблението си срещу лейтенант Тайсън и до инцидента при болницата — два или три месеца по-късно?
— Да. Всъщност сутринта в деня на инцидента на погребалната могила, те двамата с лейтенант Тайсън се спречкаха.
— Защо?
— Защото господин Бранд се преструваше на болен, за да напусне бойното поле.
Корва зададе още няколко въпроса, после каза на полковник Спраул:
— Нямам повече въпроси по този инцидент, ваша милост. Ако вие също нямате други въпроси във връзка с това, бих искал да премина към инцидента при болницата.
— Нямам повече въпроси. А ако съдебният състав има, ще ги зададе след като вие приключите с разпита на господин Кели. Ще направим почивка и заседанието ще продължи в четиринайсет часа. Бих искал да видя полковник Пиърс и господин Корва в кабинета си. Закривам заседанието на съда.
Тайсън погледна към зрителите и видя Бранд да се измъква забързано с наведена глава към вратата.
— По-добре ли се чувстваш сега? — попита го Корва.
— Не.
— Добре. И не би трябвало. Но аз се чувствам по-добре.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА
Съдът се събра отново и Даниел Кели зае свидетелското място. Полковник Пиърс стана и каза:
— Господин Кели, напомням ви, че сте още под клетва.
Корва застана под амвона и се обърна към Кели. След няколко предварителни въпроса попита:
— Бихте ли разказали на съда за събитията, довели до инцидента при болницата?
— Да, разбира се — отговори Кели и започна ясен и подробен разказ за приближаването на взвода към болница „Милосърдие“. Тайсън забеляза, че разказът му е много по-ясен от тези на Бранд или Фарли, но не се различаваше от тях в основните моменти, както не се отличаваше много и от написаното в книгата на Пикард, която Тайсън знаеше, че всички присъстващи в съдебната зала бяха чели.
Той погледна към балкона и зърна няколко силуета. Пейките за зрителите, четвърт от които бяха празни по време на сутрешното заседание, сега отново се бяха напълнили, несъмнено в резултат на слуха за показанията. Не видя Бранд и реши, че той вероятно вече е на път обратно за Бостън.
Тайсън погледна към сектора за пресата и отбеляза, че той също беше пълен. По време на сутрешното заседание нямаше художници-графици, но сега няколко от тях бяха коленичили до бариерата, вперили погледи в Кели.
Тайсън погледна към дясната предна пейка и видя, че Дейвид го нямаше, но Марси беше там с напрегнат израз на лицето.