— А Питърсън наистина ли умираше?
— Да. Беше прострелян в гърдите и куршумът бе излязъл от другата страна. Той хъркаше и плюеше разпенена белезникава кръв. Изглежда се давеше. Беше в полусъзнание и продължаваше да вика за помощ. Всъщност, както лежеше на пода, той хвана лейтенант Тайсън за крачола на панталона и го дръпна. Лейтенант Тайсън коленичи на няколко пъти, докато спореше с лекаря. Аз също бях коленичил на пода и държах ръката на Питърсън.
— Спомняте ли си кой още беше в помещението?
— Хората непрекъснато влизаха и излизаха, но Фарли и Кейн бяха там почти през цялото време. В залата имаше и няколко души от болничния персонал от азиатски произход, които също влизаха и излизаха. Имаше и може би пет или шест бели, което и беше една от причините, поради която хората от взвода непрекъснато близаха и излизаха от помещението.
— Защо?
— За да видят белите. Ако не броим войниците, повечето от нас не бяха виждали бели хора от доста време. Беше нещо ново. Имаше и бяла жена, доста добре изглеждаща, което също предизвика известно раздвижване. Както вече казах, това не беше операционна зала, каквато обикновено си представяме, а просто обикновена боядисана в бяло стая с покрит с червени плочки под, в която имаше шест или седем маси.
— Колко продължи спорът между лейтенант Тайсън и лекаря?
— Трудно е да се каже. Може би пет минути преди лейтенант Тайсън в крайна сметка да вдигне пушката си и да заповяда на човека да направи нещо за Питърсън.
— И какво отвърна лекарят?
— Не съм сигурен, но по движенията и тона на гласа му мога да кажа, че не беше изплашен. Изглежда искаше да се върне при пациента си, който беше азиатец и лежеше гол на най-близката маса. Краката му бяха лошо разкъсани от някакво взривно вещество. На земята лежаха дрехите на мъжа — защитна униформа на северновиетнамската армия. И така, докторът се насочи към него. Лейтенант Тайсън го обърна към себе си и го удари през лицето. — Кели замълча.
Корва остави мълчанието да продължи няколко секунди, после попита:
— Какво стана след това?
— След това се случиха едновременно няколко неща. Първо, Фарли удари лекаря в коремната област с приклада на пушката си и той се прево надве.
Ернандо Белтран влезе в залата и отиде до операционната маса, на която лежеше раненият войник. Белтран свлече човека от масата на земята. Човекът викаше. Питърсън плачеше. Лекарят стенеше от болка. Сестрите се бяха изплашили. После от другия край на операционната зала се зададе затичал се към нас бял човек. Той викаше нещо на английски и по акцента му определих, че беше австралиец. Веднъж бяхме работили съвместно с австралийски войници в продължение на една седмица, и затова разпознах акцента му.
— И какво викаше човекът, господин Кели?
— Държеше се много оскърбително. Всички бяха изненадани да чуят английска реч. До този момент той не бе казал нищо.
— И какво каза той?
— Първо каза на лейтенант Тайсън да се маха, като вземе със себе си и хората си. След това започна да ни псува и да ни нарича шибани убийци. След това премина към по-общи теми, например, че всичко, което знаем да правим, е да убиваме и да нараняваме хората. Че нямаме право да сме там — във Виетнам. Че войната е такава и онакава. Изобщо неща, каквито се пишеха в някои вестници.
— Лейтенант Тайсън отговори ли му?
— Не. Човекът очевидно беше превъзбуден. Но докато ставаше всичко това, Белтран и още някой бяха сложили Питърсън на вече опразнената операционна маса. Приближи се още един лекар, но той не говореше нито френски, нито английски. Предполагам, че беше германец или холандец. Той показа с жестове че е съгласен да оперира Питърсън. Всъщност някой вече беше сложил тръба в гърлото на Питърсън, вероятно за да изпомпва кръвта. Но вече никой не обръщаше много внимание на този лекар, френският лекар се беше пооправил от удара в корема и беше много ядосан, но имах ясното усещане, че медицинският персонал бе оценил правилно създалото се положение и беше готов да ни сътрудничи. Но там беше и този австралийски лекар, който така и не успяваше да се успокои. Освен това Белтран бе намерил още един северно-виетнамски войник и го беше хвърлил на земята от операционната маса. Лейтенант Тайсън извика на Белтран да напусне помещението. Разказвам ви каквото си спомням, но всичко беше много объркано, защото всички бяха свръхвъзбудени. Предполагам, че тези хора също като нас отдавна не бяха си давали почивка, затова нервите на всички бяха пределно опънати. Но, както вече казах, поведението на австралийския лекар бе особено предизвикателно.