— Какво имате предвид под предизвикателно?
— Той започна да сочи с пръст.
— Да сочи с пръст?
— Да. Всеки един от нас. Сочеше и ни викаше разни неща като: „Ти! Махай се!“ или „Ти си един гаден шибан убиец. Ти. Ти. Как се осмеляваш.“ Такива неща.
— Каква беше реакцията на хората ви?
— Не много добра. Както казах, ние бяхме мокри, уморени и изплашени. Знаехме, че отиваме към Уей. Не мисля, че някой от нас се надяваше да се завърне жив оттам. А сега и този лекар там, един от нашите, така да се каже, ни наричаше с такива имена. Някой му извика, че вероятно не се обръща така към виетконгците и към войниците от северно-виетнамската армия, което вероятно беше истина. Също така мисля, че болшинството хора обвиняваха противника за всички тези нещастия, а не нас. Както казах, останалата част от болничния персонал бяха готови да ни помогнат по отношение на Питърсън, но имах чувството, че не са проамерикански настроени. Не ни посрещнаха много топло. И това, поне според мен, създаде психологическата атмосфера за онова, което по-късно им се случи.
— А поведението на австралийския лекар продължаваше ли да бъде оскърбително?
— Да. Той не успяваше да се овладее. Очевидно нещо вътре в него се беше прекършило. Двама от другите бели мъже се опитаха да го избутат навън, но той ги отблъсна. Повечето от нас не му обръщаха внимание, но неизвестно как Лари Кейн започна да се надвиква с него. В продължение на няколко секунди те си разменяха оскърбления. След това австралиецът опря пръста си в Кейн и му каза „Ти си един глупав кучи син“. Кейн натисна спусъка на пушката си и изстреля един откос в корема на австралиеца.
— Това ли беше първият изстрел? — попита Корва.
— Да. Но повече и не трябваше. Белтран отиде до двамата северновиетнамци на земята, извади пистолета си и ги застреля и двамата в главите. След това Кейн, поради причини, които така и не разбрах, изстреля един откос със своя М — 16 в отсрещната стена, разхвърляйки навсякъде парчета мазилка. Хората се разпищяха и се хвърлиха на земята. Австралийският лекар лежеше облегнат на стената, където го отхвърли силата на куршумите, а коремната му област обилно кървеше. Тогава Бранд, без никакъв видим повод, изрева „Питърсън е мъртъв“. — И Кейн се обърна и застреля френския лекар в гърба.
— Какво правеше лейтенант Тайсън през това време?
— Същото, което и аз. Лежеше на земята. Кейн очевидно беше превъртял. Всичко стана наистина изумително бързо. Поне на мен така ми се стори. След това лейтенант Тайсън се изправи на едно коляно и извади пистолета си. Насочи го към Кейн и му заповяда да хвърли пушката си. Кейн презареждаше нов пълнител. Лейтенант Тайсън отново му каза да хвърли пушката си. Обстановката беше много напрегната.
— А Кейн хвърли ли пушката си?
— Да, след като лейтенант Тайсън го простреля в гърдите.
Бен Тайсън седеше с опрени на масата лакти, облегнал брадичка на ръцете си и се взираше напрегнато в Даниел Кели, както правеха и всички останали. Тайсън усилено се вслушваше да долови някакъв звук, но в залата цареше абсолютна тишина. Изглежда Корва нямаше какво да каже, както и Кели.
Най-накрая полковник Спраул попита Кели:
— Трябва ли да разбирам, че искате да кажете, че лейтенант Тайсън е застрелял Лари Кейн?
— Да, ваша милост. Застреля го и го уби. Спраул кимна почти уморено, помисли си Тайсън.
Той погледна към съдебния състав и видя, че полковник Муър го гледа така, сякаш го вижда за пръв път. Майор Бауър кимаше бавно и ритмично с глава.
Корва се бърна при масата на защитата, наля си чаша вода и я изпи. Той изобщо не погледна към Тайсън, обърна се и се върна при Кели.
Тайсън се облегна на стола си и обърна глава към масата на прокурорския състав. Пиърс не изглеждаше нито разстроен, нито притеснен. Беше най-вече отпуснат, сякаш всичко вече бе излязло изпод контрола му. Тайсън погледна към полковник Спраул, който изглеждаше замислен. Възможно бе, помисли си Тайсън, смисълът на делото, който му, беше убегнал, сега да му се изяснява и фактите да се подреждат в съзнанието му.