— Да. А австралийският лекар все още не беше умрял. Той лежеше на земята и стенеше от болка. Но Фарли не разрешаваше на хората от болницата да се приближават до него. Логиката му, доколкото мога да преценя, беше, че след като не са могли да намерят време и място за Питърсън, не би трябвало сега да се грижат и за австралиеца. В това имаше известна логика и аналогия. Междувременно някои от другите хора в болницата се опитаха да избягат, но бяха застреляни от хората от взвода, чиято естествена реакция явно беше да убиват всекиго, който се опита да избяга. Масово избиване на хората все още не беше започнало, но броят на мъртвите нарастваше и аз смятам, че някои от нашите бяха почнали да се замислят за премахване на свидетелите и доказателствата.
— Това включваше ли и премахването на лейтенант Тайсън?
— Да. Мисля, че да. Фарли и Симкокс сякаш се опитваха да съберат смелост и да го убият. Белтран подтикваше към действие всички, които проявяваха желание да го слушат. Лейтенант Тайсън ми заповяда да му дам радиотелефона. На този етап аз реших, че лейтенант Тайсън е част от проблема, а не от решението му. Затова го ударих и го повалих на земята.
— С каква цел го направихте? — попита Корва.
— Донякъде за да го измъкна оттам, защото той явно нямаше сам да се оттегли. Донякъде и за да му спася живота. Смятах, че след като падне на земята, Фарли и Симкокс няма да сметнат за необходимо да го убиват. Изглежда преценката ми беше правилна, защото те му обърнаха гръб и се присъединиха към Белтран и няколко други, които бутаха хората към санитарната стая. Помолих един мъж на име Уокър да ми помогне и заедно изнесохме лейтенант Тайсън извън операционната зала, минахме по късия коридор и влязохме в първата врата, която срещнахме по пътя си и която както се оказа водеше към малка стая, наподобяваща лаборатория. Сложихме лейтенант Тайсън на земята и аз казах на Уокър да остане при него с мене. Известно време останахме там, заслушани в изстрелите и във виковете. Всъщност изобщо не видях безразборната стрелба. До този момент всички убийства бяха предизвикани от някаква конкретна причина, независимо колко неоснователна или нелогична можеше да изглежда тя.
— Колко дълго останахте там?
— Уокър и аз останахме там десетина минути.
После стрелбата спря и ние излязохме, за да видим какво става. Като си помисля сега, вероятно е трябвало да остана при лейтенант Тайсън, но не мислех, че продължава да го застрашава някаква реална опасност. Видях всичко, което исках да видя в болницата и се върнах в лабораторията след десетина минути, но лейтенант Тайсън вече го нямаше. Предположих, че е излязъл от болницата, защото не го забелязах докато обикалях из сградата, така че излязох навън и се огледах.
— Видяхте ли го някъде наблизо?
— Не. Но не исках да се връщам вътре в болницата. Имах някои опасения и за собствената си безопасност. Освен това ме беше яд на лейтенант Тайсън за това, че е напуснал лабораторията.
— Бихте ли описали какво видяхте в болницата, след като напуснахте лабораторията?
— Бих предпочел да не го правя.
— Добре. Какво направихте, когато излязохте навън?
— Опитах да си подредя мислите в главата. Седнах на една каменна пейка в градинката и си запалих цигара. Видях, че болницата пламна. Взводът започна да се събира пред нея. Един от последните, който излезе навън, беше лейтенант Тайсън. Взводът наобиколи болницата и започна да наблюдава как гори. Няколко души, които не са били застреляни, се опитаха да се измъкнат през вратите и през прозорците, но ги убиха. Стояхме около сградата под дъжда и чакахме, докато покривът на болницата се срути. След това се строихме за поход и тръгнахме към Уей.
— Имаше ли още заплахи към лейтенант Тайсън?
— По време на спирките за почивка някои говореха, че трябва да го убием, но никой не направи нищо. Лейтенант Тайсън беше нещо като пленник. Докато вървяхме не размени нито дума с мен или с когото и да е другиго. Носехме Муди на носилка и тялото на Питърсън, загънато в одеяло, Фарли носи известно време тялото на Кейн, после започнахме да се сменяме. Вървяхме в колона по един, така че никой не можеше да види ничие лице. Беше някак нереално. Колко повече вървяхме, толкова повече адреналинът ни спадаше. Валеше силно и селата изглеждаха като мъртви. Пред нас виждахме как Уей гори под дъжда. Вече виждахме пламъците и чувахме тътена на малокалибрените оръдия. Беше рано, но ние решихме, че трябва да спрем за деня. Всички бяха страшно уморени. Намерихме стар френски бункер — кръгло бетонно съоръжение — и се настанихме в него. Лейтенант Тайсън продължаваше да изпраща доклади на капитан Браудър за снайперисткия огън и докато го правеше бяхме в безопасност. Но всички се чудеха какво ли ще каже, когато успее да се върне в базовия лагер.