— Какво се случи в бункера?
— Седнахме. Запалихме няколко свещи. Всички бяхме прогизнали. Сложихме си сухи чорапи и затоплихме походните си порции храна. Трябваше да оставим двете тела в бункера, за да не могат да ги намерят животните. При нормални обстоятелства щяхме да извикаме хеликоптер, за да се отървем от труповете и ранените; но се предполагаше, че сме все още в Ан Нин Ха в престрелка със снайперисти, така че не можехме да предадем координатите си. Браудър продължаваше да се обажда и да ни пита дали нямаме нужда от артилерийска подкрепа и други такива неща. Лейтенант Тайсън му отговори, че не искаме, защото в района има цивилни. Най-накрая Браудър ни каза, че трябва да направим нещо, за да се справим със снайперистите. Затова лейтенант Тайсън му доложи, че ще се приближим до сградата, откъдето идва снайперисткият огън. А всъщност бяхме напуснали селото Ан Нин Ха преди два часа. Лейтенант Тайсън доложи, че сме завързали тежка престрелка със сили на северно-виетнамската армия във вътрешността на голяма сграда. След това доложи за атака на сградата, за бой по стаите, накрая за победата ни. Беше много странно. Браудър каза, че сме свършили добра работа и ни съобщи, че вече се намира близо до Уей. Това важеше и за нас, но ние още не го знаехме. Той ни даде координатите си. Беше на не повече от километър разстояние от нас. Но ние му казахме, че не можем да се присъединим към него преди падането на нощта и затова предпочитаме да останем в Ан Нин Ха и да го настигнем на следващата сутрин. Естествено, измисляхме всичко това и го предавахме на лейтенант Тайсън, който говореше с Браудър по радиотелефона. След като лейтенант Тайсън докладва на Браудър, че ще останем в Ан Нин Ха до следващата сутрин, започнахме да говорим за сражението така, сякаш наистина е било. Струва ми се, всички решиха, че след като всичко свързано с войната бе толкова нереално, тази битка и жертвите, за които съобщихме, са също толкова реални, колкото и съобщенията на главното командване. Пушихме малко трева, а лейтенант Тайсън ни даде бутилка уиски. Играхме карти. Спахме. Събудихме се посред нощ. Няколко души отидоха да огледат наоколо. Бранд даде на Муди още една доза морфин. Радиостанцията пращя цяла нощ и на около час изпращах редовните радиоповиквания. Призори вече бяхме уточнили историята си почти напълно. Всъщност на сутринта това вече не беше някаква история, а истината за нас. Онова, което наистина се бе случило, се превърна в нещо като общ среднощен кошмар. Ние просто бяхме изменили действителността. Дори през нощта написах предложение за награждаването на лейтенант Тайсън със Сребърна звезда. На следващата сутрин се присъединихме към останалата част от ротата, извикахме хеликоптер на медицинските служби за Муди и се отървахме от труповете. Разправяхме си случки от войната с хората от другите два взвода на ротата. Капитан Браудър каза, че много се гордее с нас. Мисля, че доложихме за дванайсет жертви от противниковата страна. Не искахме да прекаляваме. Всъщност Браудър не повярва на нито една дума от всичко това. Нито времето, нито подробностите в разказа ни съвпадаха. Например ние изобщо не поискахме артилерийска подкрепа. Браудър беше професионалист, а лейтенант Тайсън не беше твърде убедителен нито по време на радиовръзката, нито при личната среща с командира на ротата. Но разполагахме с двама убити и един ранен, въпреки че не бяхме пленили никакво противниково оръжие. Един от сержантите на другите взводове саркастично ни попита дали дванайсетте войници от северно-виетнамската армия, които сме убили, са били невъоръжени. Но докладите за сражението бяха написани и изпратени, и никой от по-горните ешелони на командването не зададе въпроси, нито дори поиска да огледа мястото на сражението, поне доколкото на мен ми е известно. Но времената бяха бурни. Заехме се с други проблеми. След седмица никой вече не го интересуваше какво се е случило в Ан Нин Ха в болницата. Разказах ви какво се случи там, въпреки че в бункера се заклех никога да не го правя. Така че независимо, че сега тук се заклех да разкажа истината, както сами разбирате моята история може да е също толкова измислена, колкото и тези на другите.
Измина цяла минута преди Корва да каже:
— Защитата няма повече въпроси.
— Желае ли прокурорският състав да разпита свидетеля? — попита Спраул.
— Не, прокурорският състав няма въпроси — отвърна Пиърс с глас, който звучеше почти уморено.