Тя се замисли за момент, после се усмихна.
— Трябва ли да им кажа истината?
— Не. Очаква се жените да излъжат.
— Добре. Разбира се, че ще го направя. Но не ми се вярва наистина да искаш да свидетелствам.
— Не искам. Не е в моя стил. Но Корва смята, че ще е добре да го направим. Знаеш какво значение отдават италианците на семейството. В италианските съдилища призовават целите фамилии — със старите баби и малките бебета, които пищят и плачат.
— Ненавиждам етническите ти изявления — намръщи се Марси.
— На Корва това изглежда му харесва. И той го прави. Какво ти пречи на теб?
Тя понечи да каже нещо, но после просто сви рамене. Тайсън кимна към книжата й и към дипломатическото куфарче на стола.
— Среща ли имаш днес следобед? Тя кимна.
— Но съм я насрочила за пет часа в центъра на града. Ако заседанието на съда свърши в четири и половина, няма да ми бъде трудно да стигна навреме.
— Ще говоря за това със съдията Спраул. Марси си пое дълбоко дъх, но нищо не каза. Тайсън си погледна часовника и в същия момент клаксонът на служебната кола изсвири два пъти.
— Ето я и лимузината ми — каза той.
Дейвид се изправи и те пак се прегърнаха. Марси го хвана за ръката и отиде с него до входната врата.
— Не знам кога отново ще те видя — каза меко тя.
— Ако дойдеш в съда в десет часа, ще ме видиш.
— Знаеш какво имам предвид.
— Утре — каза Тайсън. — Ще се опитам да уредя нещо за утре.
— Можеш ли да уредиш четирийсет и пет минути — стисна тя ръката му и намигна многозначително.
— Ще се опитам — усмихна се той.
— Знам, че би искал да бъдеш малко по-мил с мен, но се опитваш да направиш всичко по-леко за мен, като се държиш… хладно. Но това не го прави по-лесно. — Тя продължи: — Бен — смени темата тя, — показанията на Кели…
— Да?
— Нямах представа… — Тя го хвана за ръката.
— Не съм герой. Но ми е приятно, че ти мислиш така.
Клаксонът изсвири отново. Те се целунаха и Тайсън бързо излезе.
Той се върна обратно в колата на военната полиция и седна отзад до сержант Ларсън, който този път не извади белезниците.
— Към жилищата за несемейни, нали? — попита Ларсън.
— Точно така.
Тайсън се загледа през прозореца, докато колата бавно се движеше натам по кратката отсечка на пътя. Спомни си как преди извървяваше разстоянието между своята квартира и жилищата за несемейни. Нямаше право да променя пътя си, да спира или да се отклонява от него. Право напред по тясната пътечка. Намираше това за отвратително, но сега му се виждаше като някаква безбрежна свобода.
Мъгливи черни облаци се носеха по сутрешния небосклон, забързани от изток на запад и в студения въздух се носеше миризмата на дъжд. Няколко от дърветата по пътя изглеждаха по-оголени от листата си, отколкото предишния ден, а клоните им изпъкваха още по-черни и безпомощно разсъблечени на фона на правите форми на обществените сгради.
Колата спря пред жилищата за несемейни и сержант Ларсън каза:
— До девет и петнайсет, сър.
— Добре.
Тайсън слезе от колата и влезе в крайния десен вход на сградата, след което се качи до третия етаж. Почука на вратата на Корва. Тя се отвори и Корва го покани да влезе. Седнаха на масата в столовата и Тайсън си наля чаша кафе от термоса, донесен от бюфета.
— Как е Марси? — каза Корва.
— Много добре. Изпраща ти много поздрави. Корва кимна и продължи да се рови в папка с жълти листи. — А Дейвид?
— И той е добре. Всички членове на семейство Тайсън се чувстват отлично. А как е семейство Корва?
— Отлично. А затворът?
— Затворът засмуква. Сега отговарям за тоалетната — това е първият ми ръководен пост, откакто бях командир на взвод в рота „Алфа“.
Корва отсъстващо захапа датска бисквита, докато си водеше някакви бележки.
— Днес трябва да е последният ден от процеса. Тайсън кимна.
— Подполковник Левин е готов да излезе да свидетелства в твоя полза — продължи Корва.
— Не.
— Защо не?
— Остави човека на мира, Винс. Той си има достатъчно проблеми само с факта, че е подполковник от еврейски произход на средна възраст. Иска да стане полковник преди да се пенсионира.
— Тогава какво ще кажеш за Марси? — нетърпеливо попита Корва.
— Не.
— Защо не?
— Защото бих искал да си запазя достойнството, ако нямаш нищо напротив.
За момент Корва се замисли върху това, после го попита:
— А какво ще кажеш тогава за свещеника си, преподобния Саймс? Той изгаря от желание да свидетелства в твоя полза.
— Саймс изобщо винаги изгаря от желание да говори. Ще започне още от кръщенето ми.
— Тогава какво ще кажеш за…
— Не, никой. Няма да е и бившият ми ръководител от групата на бойскаутите. Нека да оставим показанията на Кели да говорят сами за себе си.