— Виж, Бен — каза Корва, като се наведе през масата, — сега, когато сам си установил, че затворът засмуква, и то без всякакво съмнение, нека се опитаме да направим наистина всичко възможно, така че да сме сигурни, че няма да се върнеш там този следобед. Тайсън кимна.
— Показанията относно твоя характер ще бъдат последното нещо, което съдебният състав ще чуе, преди да се оттеглят да гласуват присъдата — продължи Корва.
— Характерът ми няма значение. Съдебният състав разполага с фактите.
Тайсън стана и отиде до прозореца. Небето потъмняваше все повече и повече и в стъклото се разбиха няколко капки дъжд.
— Днес не си в много добро настроение — отбеляза Корва.
— Тази сутрин се събудих в затвора — поклати глава Тайсън.
— Кажи си каквото ти лежи на душата — каза Корва като се изправи и пристъпи към Тайсън.
— Всичко ме наранява дълбоко… — каза Тайсън без да се обръща. — Фарли, който изглежда толкова патетичен. Бранд, съсипан от Кели. Садовски, Скорело, Белтран, Уокър и Калейн… Сега те ще трябва да живеят не само с онова, което са извършили, но и със съзнанието, че всички го знаят и с факта, че не са застанали на свидетелската скамейка като истински мъже… Защото са попаднали под властта на някакви глупави адвокати.
Корва предпазливо сложи ръка на рамото му.
— А ако отида в затвора — продължи Тайсън, — какво трябва да каже един мъж на жена си, когато се върне вкъщи след няколко години, прекарани там? Чакат ли жените? Какво показва твоят опит?
— Бен, стига.
— Животът на Дейвид ще бъде съсипан — добави Тайсън.
— Стига! — Корва го сграбчи за раменете, с учудваща сила го завъртя към себе си и го отхвърли към стената. — Стига!
Тайсън сви комруци и погледна разярено надолу към по-дребния мъж. Корва му отвърна с разгневен поглед.
— Добре — каза най-накрая Тайсън. — Прекарах тежка нощ.
Корва отиде до масата и наля още кафе.
— Все още ли искаш да дадеш показания? — попита той.
— Да.
— Знаеш ли какво искаш да кажеш?
Тайсън кимна. Продължавайки да стои прав, Корва прелисти някакви книжа, които лежаха върху масата.
— Снощи и последното късче от източната мозайка дойде на мястото си — каза той.
Тайсън погледна към адвоката си. Корва вдигна един телекс и го погледна.
— Първоначално си помислих, че правителството я крие, така както скриха и Кели. Но трябваше да се досетя… — каза той.
— Мъртва ли е?
— Не, не е. Тя е съвсем жива и е добре. Просто църквата я е отделила от света. Казах ти, че Интерпол смята, че е в Италия и тя наистина е там. На едно място, наречено „Каза Пастор Анжеликус“. То е нещо като женски манастир, построен на един от хълмовете близо до Рим. И там тя действително е напълно откъсната от целия външен свят. Мисля, че никаква призовка не би могла да стигне до нея — добави Корва със слаба усмивка.
Тайсън запази за няколко секунди мълчание преди да попита:
— Как… Как така се е оказала там?
— Ами изглежда, че когато първите разкази за всичко това са се появили сред обществото — някъде през май или юни — някой може би във Ватикана е усетил накъде ще задуха вятъра и я е изолирал. Съмнявам се, че тя изобщо знае нещо за твоите проблеми.
— Добре — кимна Тайсън. — Предполагам, че всъщност това не е зле, не е ли така? Добре, че на този свят все още има места, където хората могат да живеят в истински мир. И така, с този въпрос е приклкочено. — Той се почеса по челото. — Благодаря на Бога, че поне на някого всичко това е било спестено.
— Може би някой ден, когато всичко свърши и тя се върне към болничната си работа, ще можеш да отидеш да я видиш.
— Не — поклати глава Тайсън. — Мисля, че както каза Кели, сега слагаме край на този случай. Всички, които излязохме от тази болница, трябваше да продължим да вървим напред — в различни посоки и никога да не поглеждаме назад, нито да се опитваме да се свържем помежду си. Никога.
— Може би си прав — отвърна Корва. — Никакви срещи повече. Въпреки че — замислено продължи той, — бих искал тя да разкаже на съда и на всички останали, че си спасил живота й. Това е нещо, което би трябвало да се знае.
— Така ли? Не се връзва, Винс. Виетнам означава загуба. Загубена война, загубена чест, загубена невинност, загубени души. Не обърквай хората с разказа за двама души, успели да намерят нещо един в друг.
— Тази сутрин си твърде циничен.
— Добре, нека тогава да кажем, че това е лична история и затова е по-добре да не я използваме за обществени цели. Така или иначе, никога не бих те оставил да я изправиш на свидетелската скамейка.