Полковник Муър погледна към двете крила на масата и отговори:
— Не, нямаме въпроси.
— Можете да разисквате размера на наказанието в стаята, подготвена за тази цел — продължи полковник Спраул. — Ако не стигнете до определяне на присъдата до четиринайсет и трийсет часа, може да продължите обсъждането й в заседателната зала, докато успеете да се спрете на подобаващата присъда. Моля, дръжте съда в течение за хода на работата си. Закривам заседанието на съда.
Тайсън и Корва се намериха отново в кабинета на равин Уейц. Равинът също беше там.
— Дойдох и видях — каза равинът. — Днес присъствах за пръв път. Всъщност на чия страна бяхте вие?
— И аз бих искал да знам това — каза Корва. — Беше най-лошата реч на обвиняем, която някога съм чувал през живота си.
Тайсън видя, че Корва вече бе заприличал на себе си, въпреки че все още бе леко намусен.
— И ще си получиш заслуженото, ако приемат казаното от теб за чиста монета и те съдят според думите ти — добави той.
— А ако е било опит за обратно психологическо въздействие, приятелко — присъедини се и равин Уейц, — то искрено ти пожелавам съдебният състав да откликне на него.
— Казах каквото трябваше да се каже — раздразнено отвърна Тайсън.
— Твоето его ще те доведе до провал в най-скоро време — отвърна Корва. — Може би още днес.
— Каза, че мога да говоря каквото си искам.
— Предполагаше се, че трябва да кажеш, че истинските убийци ще си останат на свобода. Че преди да ти дадат срока за излежаване в затвора, те трябва да се замислят и над този факт. Мислех че разбираш към какво се стремяхме… О, по дяволите всичко това!
Равин Уейц взе дипломатическото си куфарче, тръгна към вратата и я отвори.
— Надявам се, че докато обмислят подобаващата присъда, ще се замислят и за по-подходящо място за провеждане на военен съд за следващия път. Бог да ви благослови и двамата. — Той излезе.
Корва седна на бюрото на равина и отпи от чашата си вода с лед. Тайсън застана до прозореца и се загледа в дъжда. На по-малко от три метра от прозореца под дъжда стояха двама военни полицаи с дъждобрани, с окачени на рамената им автоматични пушки М — 16.
— Няма как да избягам.
— Какво значи това?
— Навън има военни полицаи с пушки.
— А ти какво очакваше?
Тайсън сви рамене. Обърна гръб на прозореца.
— Защо го направи?
— Какво?
— Много добре знаеш какво.
Корва замълча. Най-накрая отговори:
— Направих го, защото не можех просто да си седя и да те гледам как напразно излизаш пред стрелковия взвод за разстрел с гордо вирнат нос.
— Виж, аз го направих по своему, и ти го направи, по твоему. В резултат се получи пълна каша. — Той погледна към часовника си и попита: — Колко време ще продължи това и колко ще ми дадат?
— Има доста неща да обмислят — отвърна Корва. — Понякога отнема повече време от първоначалната присъда. Може да продължи и с дни.
Тайсън кимна.
— Тогава предположи нещо. Какво казва твоят опит, или по-добре да не питам?
Корва тънко се усмихна, после отговори:
— И сто години опит да имах в произнасянето на присъдите, не бих се опитал да предвидя тази. Би могло да бъде всичко — от това изобщо да не те вкарат в затвора, до десет или петнайсет години.
Тайсън седна на стола за посетители и погледна към часовника.
— Единайсет и петнайсет.
— Е, подготви се да чакаш.
— Да оставаш с обвиняемия по време на обсъждането на присъдата част от метода ти на работа ли е?
— Вероятно. Имаме право да се върнем и в ареста, ако поради някаква причина ще се чувстваш по-добре там.