— Мисля, че ще останем тук.
— Добре.
Известно време поседяха в мълчание, после Корва започна да говори.
— Спомняш ли си какво казвахме във Виетнам — не можеш да различиш добрите от лошите. Затова избий ги всичките и остави свети Петър да преценява. Е, когато чух това за пръв път, ми се стори смешно. После, когато видях как става избиването на мирното население, то вече не изглеждаше смешно. Но когато дойде време да се прибирам вкъщи, започна да придобива някакъв смисъл, и това просто ми изкара акъла. Мисля — знам си — че когато си там, просто губиш връзка с целия външен свят и си създаваш някаква собствена вътрешна действителност. Това беше липсващото късче от кратката ти реч. Онази пролука между съзнанието за дълга ти, решението да не го изпълниш и усещането, че си постъпил правилно, въпреки че противоречи на онова, в което вярваш.
Тайсън си запали цигара.
— Продължавам мислено да се връщам там — започна той. — Опитвам се да почувствам всичко отново, да почувствам какво съм усещал, да си спомня какво съм мислел. Но колкото повече се стремя да го направя, толкова повече всичко ми се изплъзва. Смешното е, че най-живите и най-ясните ми спомени са от първите дни и седмици във Виетнам. Докато все още не бях загубил връзката с външния свят. Но с течение на седмиците, с всеки следващ месец, започнах да блокирам, да изкривявам представите си и най-вече да отричам всичко. Ние всички затънахме в отрицанието. Можехме да убием пет души сутринта, но на обед този случай вече не съществуваше. И ако някой убиеше селянин по невнимание, още преди да е презаредил пушката си, убитият се превръщаше във въоръжен до зъби виетконгец. Така че може би онова, което се е случило в болницата, не е онова, което Бранд каза или което Фарли каза, или което аз ти казах, или което Кели разказа на всички ни. Може би е било нещо друго. Може би, ако бях отишъл в щаба на батальона да се срещна с полковника и да му разкажа за случилото се, той щеше да ми каже, че съм се побъркал. Щеше да ми размаха доклада за сражението пред лицето, да ми покаже предложението за присъждането ми на Сребърна звезда и да ми заповяда да се взема в ръце.
— Господи, Бен — каза Корва, — какво ужасно място беше това. Дали сега вече сме нормални?
— Не знам.
— Прав си. Между другото — каза Корва, — имам устно послание за теб от някоя си майор Керън Харпър. Искаш ли да го чуеш?
— Не.
— Добре.
Тайсън си дръпна от цигарата.
— Какво иска?
— Иска да ти кажа — отвърна Корва, — че днес в полунощ я освобождават от действителна служба. Казва, че би искала да те почерпи едно питие утре в някой от баровете в центъра на града по твой избор.
Тайсън се замисли за малко, после каза:
— Беше жена, по която можех да си падна.
— Беше си паднал. Но виж, това е друга история. Накарай я да те заведе в бара на някой хотел. И после, ако всичко върви както трябва, само ще трябва да посочиш нагоре.
— Отвратителен си — усмихна се Тайсън. — Ако се срещна с нея, искам и ти да дойдеш.
— Ще дойда. Ти също.
Тайсън го погледна, но нищо не каза. След няколко минути се обади:
— Тази Синдъл също не изглежда зле. Сигурно е от униформата. Кажи, защо униформите толкова ме привличат?
— Не знам. Попитай психоаналитика си.
— Психоаналитикът ми веднъж каза, че когато един войник отива на война, всичко му е простено предварително.
— Наистина ли? Бих искал да е сред членовете на съдебния състав.
— Той умря.
— Вярно.
И двамата погледнаха към часовниците си.
— Гладен ли си? — попита Корва.
— Не. — Тайсън си запали нова цигара. — Защо мислиш, че утре ще мога да се срещна с Керън Харпър в бара?
— Аз съм оптимист — отговори Корва. — Керън Харпър също. Но си мисля, че някои от съдебния състав биха искали да те пратят в затвора, просто за да покажат, че военните пет пари не дават за това защо не си изпълнил дълга си на офицер. Това е традиционният им подход. Те изправиха пред военен съд и онзи капитан Бачър, който капитулира при Пуебло. Щяха да изправят пред военен съд и Кастър, ако беше преживял клането. Военните се впускат в демонстрация на твърдост, когато е необходимо да проявят състрадание, и проявяват състрадание, когато трябва да проявят твърдост. Тяхната теза всъщност е: „Ние не живеем според представите на цивилните за добро и зло. Ние имаме свой собствен кодекс и свои изисквания“. Къде би могъл човек да има повече шансове да получи пет години затвор за това, че е заспал някъде в погрешно време и място?
— Мислих за това — кимна Тайсън. — Спраул всъщност им каза да бъдат снизходителни. Но той е съдия. И не е напълно част от офицерския състав. Офицерите от пехотата сякаш идват от някакъв друг свят. Не е ли така?