— Ще видим.
— Разкажи ми за войната, Корва. Отегчавам се. Разкажи ми за тунела и за Бронзовата звезда, която са ти дали.
— Бива — ентусиазирано започна Корва. — Пропълзях в този тунел, който ставаше все по-тесен и по-тесен, докато около мен не останаха повече от трийсет сантиметра свободно пространство.
— Това го знам.
— Добре. И така, включих миньорската си лампа и видях този жълт господин, и предположих, че е от Народо-освободителната армия, въпреки че не забелязах никакви пагони или нашивки на яката на черната му пижама. Затова се пресегнах към джоба си — беше много тясно, не забравяй — извадих пластмасовата си карта и набързо преговорих Бойният устав на не…
Тайсън се разсмя.
— Не ми се смей. Това е съвсем сериозно. И така, бях стигнал до шесто или седмо правило и като че ли открих каквото ми трябваше. — „Среща с жълто лице в тъмен тунел“. И там пишеше „Първо стреляйте, а после му поискайте паролата.“ И аз…
На вратата се почука и Тайсън погледна към часовника на стената. Беше дванайсет и пет. Обядът. Вратата се отвори, сержант Ларсън влезе в кабинета и спомняйки си какво се беше случило миналия път, веднага каза:
— Съдебният състав е достигнал до определяне на присъдата. Бихте ли ме последвал, сър?
Тайсън бързо стана, сграбчи фуражката си от бюрото и излезе през вратата, преследван от Корва и Ларсън. Те тръгнаха забързано по коридора, завиха и влязоха в църквата. Тайсън отиде направо при масата на защитата и застана прав зад нея. Корва го настигна и зае мястото си до Тайсън.
Тайсън погледна към пейките на зрителите и видя, че наполовина бяха празни. Изглежда никой не беше очаквал всичко да стане толкова бързо. Но Марси, Дейвид и майка му вече влизаха, съпроводени от дежурните военни полицаи. Други хора също забързано идваха в църквата.
Пиърс, Уейнърт и Лонго седяха на местата си, но за пръв път върху нея нямаше книжа. Членовете на съдебния състав седяха стоически по местата си, без да разговарят помежду си, както правеха понякога, преди Спраул да влезе в залата. Дежурният сержант пристъпи в центъра на подиума и извика:
— Всички да станат.
Полковник Спраул влезе и отиде до амвона. Той погледна набързо към зрителите, поколеба се и каза:
— Откривам заседанието на съда. Пиърс стана.
— Всички страни в процеса, които присъстваха при закриването на заседанието, са налице и сега.
Спраул се обърна към полковник Муър:
— Предадоха ми, че сте стигнали до определяне на присъдата. Така ли е?
— Така е — отвърна полковник Муър от мястото си. Спраул се обърна към Тайсън:
— Лейтенант Тайсън, моля явете се при председателя на съда.
Тайсън се изправи и Корва стана заедно с него.
Все още имаше хора, които продължаваха да влизат в църквата, но не се чуваше никакъв шум, освен тихият тропот на стъпките им и плисъкът на водата под колелата на колите, които минаваха по мократа улица.
Тайсън прекоси застланото с червен килим пространство и отново застана точно срещу полковник Муър, който се изправи. Тайсън козирува и застана мирно. Полковник Муър го погледна право в очите и каза:
— Лейтенант Бенджамин Тайсън, мой дълг като председател на този съдебен състав е да ви съобщя, че съдебните заседатели, при закрито заседание, с изчерпателно и открито обсъждане и с тайно писмено гласуване, с пълно единодушие на всички членове, ви осъждат на уволнение от армията на Съединените щати и отнемане на всички плащания и облаги, които армията ви дължи или могат да произтичат от предишната и настоящата ви служба като действащ офицер от армията на Съединените щати.
В църквата не се чуваше нито звук, сякаш, помисли си Тайсън, някой беше изключил микрофоните. Той изчака да чуе още нещо, но нищо не последва, полковник Муър сякаш беше свършил, но не можеше да е така, и Тайсън остана да стои на мястото си, докато най-накрая полковник Муър седна.
Някой сред зрителите плачеше, всички бяха станали на крака. Тайсън осъзна, че Корва стои до него.
— Е, тук ли ще стоиш, или искаш да си отидеш вкъщи? — каза му той.
— Вкъщи. Искам вкъщи.
Полковник Спраул погледна към полковник Пиърс и му зададе протоколния въпрос:
— Има ли друг случай за гледане от този военен съд? Пиърс вече бе взел куфарчето си в ръка и в разрез с военния етикет отговори на път към страничната врата:
— Не, ваша милост, няма нищо друго.
— Съдът се разпуска до следващото свикване — обяви полковник Спраул.
Тайсън се обърна към страничната врата, но Корва меко го обърна към бариерата на олтарното пространство.